Unknown - i 3e0c0223816db71f

вълните, разбиващи се в каменните основи на моста — всичко това създаваше

впечатление за безумна, стремителна скорост.

Седнал самичък в безмълвното, затворено пространство на купето си,

подхвърлян насам-натам от люлеенето на влака, Денис изведнъж долови, че колелата

на влака му говорят. Както бягаха върху релсите, той ги чу да стържат в

монотонна, пълна с отчаяние скоропоговорка: „Бог да ни е на помощ. Бог да ни е

на помощ. Бог да ни е на помощ.“

Сред рева на бурята тази бавна, тъжна погребална песен се набиваше в

мозъка на Денис. Започна да го потиска предчувствие за страшна опасност. И

чудно, боеше се не за себе си, а за Мери. Ужасни видения се стрелкаха сред мрака

на въображението му. Той я видя в бял саван, с тъжни умоляващи очи, с мокри

разпуснати коси и окървавени ръце и крака. Някакви фантастични чудовища я

преследваха, а тя отстъпваше пред тях и мракът я погълна. После отново се появи

с разкървавено лице и ухилена, прилична на карикатурно изображение на Мадона; а

за ръката й се държеше хилаво дете. Денис изкрещя от ужас. Влуден от мъка, той

скочи на крака. Искаше да отиде при Мери. Искаше да отвори вратата и да изскочи

от тази кутия, която го ограждаше като гробница. Той начаса би дал всичко,

каквото имаше, за да се измъкне от влака. Но не можеше.

Беше пленник на влака, а той неумолимо напредваше и се виеше, огрян от

собствения си блясък, като тъмен, червен змей, който се гърчи и бавно пълзи

напред. Влакът беше изминал вече една миля по моста и бе стигнал до средата,

където мрежа от стоманени обръчи образуваха нещо като тунел, през който трябваше

да мине. Влакът влезе в този тунел. Влезе бавно, страхливо, неохотно, като

трепереше с всеки болт и всеки винт на корпуса си, атакуван от урагана, който, натъквайки се на по-голяма съпротива, се стремеше да го унищожи. Колелата

тракаха с упоритата настойчивост на погребални камбани и неспирно повтаряха:

„Бога да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“ И изведнъж, в този миг, когато влакът се намираше в желязната ризница по средата на моста, вятърът, достигнал върха на буйството си, се надигна с всичката си сила и ярост

и се хвърли напред с ликуващ рев.

Мостът се скъса. Стоманените греди се чупеха като вейки, циментът се

ронеше като пясък, железните подпори се огъваха като върбови пръчки. Средният

свод се стопи като восък. Неговите останки се усукаха около измъчения влак,

който за миг бясно се завъртя в празното пространство.

Страница 87

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Изведнъж страшен поток от разбити стъкла и дъски се изсипа върху Денис,

като режеше и обезобразяваше тялото му със сразяващата си сила. Той усети как се

увиваше и гърчеше металът и чу трясъка на сгромолясваща се зидария. Неизразимото

отчаяние на стотици човешки гласове, слети в един рязък, кратък, мъчителен вик

на ужас и болка, блъсна Денис в ушите с фаталната безнадеждност на погребална

песен; стените на купето като саван се завъртяха около него и над него, подът

профуча над главата му. Докато се въртеше стремително, той силно изкрещя: „Бог

да ни е на помощ!“ и после тихо произнесе едно име: „Мери!“

А влакът с невъобразима скорост като ракета описа дъга във въздуха —

проряза мрака с блестяща светла парабола и беззвучно се потопи в черната

преизподня на водите, където пак като ракета мигновено угасна и изчезна

завинаги.

В безкрайната секунда, докато се въртеше във въздуха, Денис разбра какво

се беше случило. Разбра всичко и после мигновено престана да разбира. В същия

миг, когато първият слаб вик на сина му немощно прозвуча в обора в Ливънфорд, обезобразеното тяло на Денис падна в черните бурни води и легна мъртво долу на

дълбокото дъно на залива.

>

Книга втора

>>

I

Над улиците на Ливънфорд бе легнал острият студ на мартенското утро.

Големи сухи снежинки се носеха из въздуха леко и беззвучно като пеперуди и се

трупаха върху замръзналата земя. „Студената продължителна зима настъпи късно и

сега не бърза да си отиде“ — мислеше Броуди, застанал на прага на магазина си, и

оглеждаше тихата празна улица. Странно, но тишината на улицата го успокояваше, празнотата й му даваше повече простор да диша. През последните три месеца за

него бе трудно да гледа съгражданите си в очите, липсата на хора беше облекчение

за уязвената му, но несломена гордост. Сега имаше възможност да отпусне за