Unknown - i 3e0c0223816db71f

изпълва съзнанието му. Той почувствува смътно грубата несправедливост на зле

прикритото обвинение, че се утешава с пиене.

— Така е — промърмори Броуди, — върху мене се трупат обвинения, а няма

никаква утеха.

Пустотата на пейзажа отново го вцепени. Той потръпна още веднъж и

продължи да говори на себе си. Тази склонност да разговаря сам със себе си беше

нещо съвсем ново, но сега, като си говореше тъй, мислите му ставаха по-ясни и не

така забъркани.

— Казват, че съм го ударил на пиене; това нещо само тези мръсни свини

могат да измислят, и то без никакъв повод. Но по дяволите, аз ще се хвана за

думите им. Във всеки случай точно това ми е необходимо — да махна от устата си

този проклет вкус. Ах, това жалко човече! „Мъ-ъ-ъничка капчица“! Дяволите да го

вземат и него, и неговото мазно „извинете господине“, и „ако позволите“, и

поклоните му чак до земята. Някой ден аз ще му стъпя на шията, ще му дам да се

разбере. А сега, след една такава сутрин, ще трябва да прочистя устата си с

нещо.

Лицето му се изкриви в мрачна гримаса, когато той добави саркастично,

обръщайки се все така към празната стая:

— Но все пак благодаря ви, господин Грирсън. Благодаря ви за напълно

приемливото предложение.

После чертите му се измениха; внезапно го обхвана диво, безумно желание

да пие. Чувствуваше тялото си толкова здраво и така пълно с животинска енергия, че му се искаше да чупи железни решетки; почувствува се толкова жизнен и с

такива големи възможности да се наслаждава, че му се стори, че може да изпразни

огромни резервоари с алкохолни напитки.

— Каква полза има да живея като проклетите лицемерни свещеници. Тъй и

тъй говорят за мене. Ще им дам поне още материал за клюки, да ги вземат

дяволите! — извика той, нахлупи шапката над очите си и излезе мрачен от

магазина.

Няколко къщи по-надолу имаше малка, тиха пивница — „Гербовете на

Уинтън“, — собственост на една възрастничка, почтена матрона на име Феми Дъглас, известна с напитките си, с добродетелността си и един малък салон, наричан от

най-избраните духове измежду по-висшата класа в града „малката задна стаичка

Феми“ — за тях тя бе любимо убежище. Като влезе в заведението, Броуди заобиколи

тази стая, която представляваше нещо като клуб, защото нямаше време за приказки; искаше да пие и колкото повече време минаваше, толкова повече му се пиеше. Влезе

в общото помещение, което бе празно, и поиска от момичето голяма чаша уиски.

— Донеси го бързо — каза той с глас, пресъхнал от жаждата, която го

мъчеше.

Сега, когато бе решил, че ще пие, нищо не можеше да го спре, нищо не

можеше да възпре растящата му вътрешна жажда, от която гърлото му изсъхваше,

ръцете му непрекъснато се свиваха и разпускаха, а краката му потропваха

нетърпеливо по пода на заведението, докато чакаше уискито. Когато момичето го

донесе, той изпи парещата течност на един дъх.

— Още едно — нетърпеливо рече той.

Той получи всичко четири големи чашки уиски, горещо и силно като огън,

които изгълтваше веднага, щом му ги донасяха; сега те се разливаха в него

подобно на силен фермент. Той се разгря, започна да се чувствува по-леко;

натрупалите се през последните три месеца облаци се разпръсваха; те все още се

носеха като леки изпарения в мозъка му, но все пак бяха се вдигнали. Саркастична

усмивка играеше на устните му — израз на чувството му за превъзходство и на

неуязвимата му личност, но това беше само слабо отражение на мислите, които

бушуваха в него. Тялото му остана спокойно, действията му бяха предпазливи и

по-въздържани. Броуди напълно се владееше и успокояваше наранената си гордост с

розови мисли, които бързо прекосяваха съзнанието му. Сервитьорката беше млада, привлекателна и не би имала нищо против този необикновен грамаден мъж да я

заговори, но Броуди не й обърна внимание, не я забеляза дори, а се наслаждаваше

на прекрасното освобождение от своето тягостно, безнадеждно униние; погълнат от

несвързаните си, но приятни размисли за бъдещите си планове и победи, той остана

мълчалив, загледан неподвижно пред себе си. Накрая поиска една бутилка уиски, плати и нея и си излезе.

Върна се в канцеларията си, където продължи да пие. С всяка чаша мозъкът

му се проясняваше, ставаше по-могъщ, по-властен; тялото по-бързо и по-точно

Страница 92

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

изпълняваше заповедите на мозъка; сега Броуди горещо одобри всички свои постъпки