Unknown - i 3e0c0223816db71f

напоследък.

Празната бутилка стоеше на масата пред него, а на етикета й се четеше

надпис: „Планинска роса“, който му се стори крайно подходящ, защото сега той се

чувствуваше мощен като планина и блестящ като роса.

— Да — промърмори той, обръщайки се към бутилката, — помни думите ми: те

не могат да ме победят. Аз стоя по-високо от тях. Мога да ги подчиня. Всичко, което извърших досега, беше правилно. Не ще отстъпя ни крачка от пътя, който

поех. Само чакай и ще видиш какво ще направя по-нататък. Всичко ще бъде

забравено и нищо не ще може да се спре! Ще взема връх над всички.

Всъщност той не знаеше кого обвинява, но включваше неопределено в тази

категория всички, които според него му се противопоставяха и отказваха да му

признаят дължимото. Той нямаше пред вид конкуренцията, която го заплашваше и

която, погледната през призмата на нарасналата му гордост, беше твърде дребна

работа, нещо твърде смешно, за да може да му навреди. Не, той си го представяше

някакъв универсален, неосезаем и все пак ясно видим противник, смятайки, че

всеки човек би могъл да вдигне ръка срещу неговото свещено достойнство; сега

тази мания, която винаги се бе таила в него, се засили, започна да разяжда ума

му. И колкото повече пред него растеше опасността, застрашаваща положението му, толкова вярата му в способността си да се справи с тази опасност се засилваше, достигайки до екзалтация, която го караше да се смята за всемогъщ. Накрая той се

стресна, извади часовника си и го погледна. Стрелките, които изглеждаха

по-големи и по-черни от обикновено, показваха един без десет.

— Време е за обед — рече си Броуди доволно. — Време е да видя моята

знаменита скопосна жена. Какво нещо е човек да си има такава красива съпруга, която да го привлича в къщи.

Той стана тромаво, с леко почти незабележимо олюляване, и се запъти с

горделив вид навън от магазина, без да удостои дори с един поглед поразения и

подплашен Пери. Броуди излезе на улицата, тръгна точно по средата и закрачи по

нея като лорд, изправил глава, изопнал плещи назад, стъпвайки пред себе си с

великолепно съзнание за собственото си достойнство. Малцината минувачи го

гледаха в почуда и когато с крайчеца на окото си той забеляза, че го гледат,

учудването им послужи като храна за суетността му, пияното му самодоволство се

разпалваше от удивлението им. „Гледайте добре — сякаш казваше той. — Броуди

минава край вас — Джеймс Броуди: честна дума, той е човек и половина!“ Броуди

вървя сред снега по целия път до вкъщи, като че ли бе повел някаква триумфална

процесия, и така упорито и без никакви отклонения се придържаше към средата на

платното, че превозните средства бяха принудени да го заобикалят, признавайки го

за неоспорим властелин на широката улица.

Пред къщата си той се спря. Бялата обвивка на снега й придаваше

недействително, измамно достойнство, омекчаваше резките линии, подчертаваше

ъгловатите контури, закриваше нелепите й детайли по такъв начин, че пред

помътнелия поглед на Броуди тя се извисяваше с масивен и величествен вид на фона

на матовото сиво небе, сякаш достигаше до него. Той никога не бе така харесвал и

не бе се възхищавал в такава степен от къщата си; въодушевен от съзнанието, че

този дом е негов, той пристъпи към вратата и влезе вътре.

В хола свали шапката си и с широки необичайни движения пръсна по всички

посоки дебелия пласт сняг, наслоил се върху нея; той се наслаждаваше на

разхвърчалия се сняг, който се полепваше по тавана, стените, картините, полилея; след това с все сила затропа с тежките си обувки по пода, като по този начин ги

освободи от полепилите се по тях буци лед и сняг. Това щеше да създаде малко

работа на неговата повлекана, мислеше си той, като влизаше в кухнята с вид на

победител.

Веднага седна и започна да бърка с лъжицата в голямата, изпущаща пара

паница с чорба, която бе гъста от ечемичената каша в нея, и от която се носеше

сладък мирис на говеждо и кости. Паницата стоеше на масата, очаквайки неговото

пристигане, като доказателство за предаността и грижите на жена му, които той

упорито пренебрегваше. „Хубаво нещо в такъв студен ден“ — помисли Броуди, като

сърбаше лакомо с жаждата на изгладняло животно и вдигаше бързо големите, пълни

лъжици към устата си, работейки усилено с челюстите си; със здравите си зъби той

смачкваше месото и малките парченца кости, които плуваха в супата, и се