Unknown - i 3e0c0223816db71f

съкрушил вътрешно, но поне си бе изработила способността да го изключва от

мислите си, когато го нямаше в къщи. И тъй, в момента, когато Броуди излезе,

мислите й се отвърнаха от него и автоматично се отправиха към предмета на новите

й грижи — към сина й.

Отначало писмата на Мат стигаха до нея редовно, което я радваше и

доказваше привързаността му. С първите си писма всеки месец той й изпращаше

сумата от пет лири, за да ги внася на негово име в Ливънфордското строително

дружество. Тя обичаше тона на тези първи писма; за нея те бяха тъй завладяващо

интересни, пропити с възвишени чувства и изпълнени със силно изразена морална

чистота. После постепенно настъпи бавна промяна в писмата му; макар и редовни, Страница 95

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

те станаха по-кратки и с по-различно съдържание; тя жадно поглъщаше малкото

оскъдни и често смущаващи вести, но майчинският й копнеж оставаше незадоволен; нито пък велите, стереотипни изрази на синовна почит, с които писмата неизменно

завършваха, можеха да разпръснат неясните й лоши предчувствия. Когато Мат сведе

посланията си до съвсем кратки и безсъдържателни бележки, Мама започна да му

пише укорително, но, уви, безрезултатно. Той се отзова, като напълно пренебрегна

първото й писмо в този дух, и за пръв път, откакто я бе напуснал, не отговори

със следващата поща. След това пропуските му ставаха все по-чести, все

по-обезпокояващи й сега вече близо шест седмици тя не бе получавала писмо.

Агнес Мойр страдаше по същата причина: последното писмо на Мат до нея бе

така равнодушно, че можеше направо да се нарече студено, изпълнено със забулени, но и открити намеци, че индийският климат е неподходящ за съпруги, изпъстрено с

признания, че той е недостоен — или не желае — да приеме целомъдрено

предложената от нея брачна връзка.

Тези смразяващи, появяващи се от време на време излияния бяха грубо и

мъчително изпитание за нежния, любвеобилен характер на госпожица Мойр. Като се

сети за Агнес, Мама реши да посети бъдещата си снаха, въпреки отпадналостта си и

неприятното време, с несъзнателната, но вродена у всекиго надежда да намери

утеха в чуждото не по-малко отчаяние. Един поглед към часовника я увери, че има

на разположение два часа за тази цел, без някой от семейството да разбере

отсъствието й — нещо важно, тъй като след изгонването на Мери Броуди я караше да

му дава сметка за всяко излизане от къщи.

Тя стана, качи се в своята стая и свали пеньоара си, оставяйки го да се

свлече на пода; без дори да се погледне в огледалото, тя завърши тоалета си,

като набързо си изтри лицето с намокрения край на един пешкир. След това извади

от гардероба едно старо манто от тюленова кожа, увито в забодени с карфици

листове хартия. Това манто, останало от дните преди сватбата й, сега бе

износено, одърпано, излъскано, а на места бе приело мътен кафеникав оттенък.

Повече от двадесет години тя го бе пазила и носила. Това овехтяло и разсипано

палто, което някога обгръщаше нейното младо, девствено тяло, сега представляваше

същата трагедия, както и самата Маргарет Броуди. Тя обаче не го виждаше в такава

мрачна светлина: за нея то беше тюленова кожа, истинска тюленова кожа, може би

вече не беше така модерно по кройка, но все пак бе от истинска тюленова кожа и

тя го считаше за най-великолепната премяна, която притежаваше. За момент тя

забрави скръбта си, вдигна с доволен поглед мантото, от което бе махнала

хартиите, разклати го леко, допря гальовно с пръсти изтърканата козина и после с

въздишка, сякаш бе изтърсила от спарената кожа избледнели спомени от младостта

си, бавно го облече; то поне покриваше изцапаната й рокля и топло загръщаше

съсипаното й тяло. Следващата й грижа бе да подреди разбърканата си коса и да

нагласи небрежно върху главата си черна шапка с голямо проскубано щраусово перо, което, като някаква ужасна подигравка с кокетността, се развяваше зад лявото й

ухо. Като стъкми по този начин напълно облеклото си за пред външния свят, тя

бързо слезе по стълбите и напусна къщата с почти гузен израз на лицето.

За разлика от съпруга си на улицата тя не пристъпяше гордо по средата на

платното, а тътреше краката си със ситни стъпки по края на тротоара, с наклонена

глава, с посиняло от студ лице. Фигурата й сякаш отбягваше чуждите погледи;

целият й вид приличаше на графично изображение на безропотно мъченичество.