Unknown - i 3e0c0223816db71f

ръце, госпожа Броуди попита:

— Готов ли си, Мат, миличък? — с толкова принудено весел тон, че кръвта

на Матю се смръзна.

— Ще слезем до аптеката, Мери — продължи тя бъбриво. Преподобният пастор

Скот казал оня ден на Агнес, че най-добрият цяр за маларията е хининът. Казал, че хининът е истинско вълшебно средство, та сега ще идем да поръчаме няколко

праха.

Матю не каза нищо, но във въображението си видя как, разтърсван от

треска, лежи сред гъмжащо от крокодили блато; помисли мрачно, че тези няколко

жалки прахчета са съвсем несигурна защита срещу такава беда, и в ума си сърдито

отхвърли препоръката на преподобния джентълмен. „Какво ли пък знае той? Никога

не е бил там. Лесно му е да приказва“ — мислеше си Матю възмутено, докато

госпожа Броуди го хвана за ръка и го изведе от стаята като дърпаща се жертва.

Когато те излязоха, Мери напълни чайника и го сложи в нишата на

камината. Тя изглеждаше апатична и тъжна, което — без съмнение се дължеше на

мисълта за раздялата с брат й, и вече цяла седмица беше в крайно унило

настроение, което съвсем разумно можеше да се припише на сестринската й

загриженост. Любопитно съвпадение беше обаче, че тъкмо една седмица беше

изминала, откакто бе с Денис на панаира, и въпреки че копнееше за него, не бе го

виждала оттогава. Тя знаеше, че това е невъзможно, тъй като той бе заминал на

север по работа и й бе съобщил с писмо от Пърт, което тя получи с голяма

изненада. За нея всякога беше голямо събитие да получи каквото и да било писмо

(което в тези редки случаи неизбежно се проучваше от цялото семейство), но за

щастие тази сутрин тя първа бе слязла долу и никой не видя нито писмото, нито

внезапно избилата на лицето й радост и тъй избягна разпитите и сигурното

разкриване на тайната й.

Какво щастие беше за нея да получи писмо от Денис! С трепет тя си

Страница 28

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

представи, че той е държал този лист в ръцете си — същите ръце, които така нежно

я бяха докосвали, че е допирал плика до устните, които се бяха притискали о

нейните устни, а когато прочиташе писмото, заключена в стаята си, дори в

самотата тя се изчервяваше от жарките му любовни думи. За нея стана ясно, че той

иска да се ожени за нея, без да се съобразява с препятствията, които можеше да

има помежду им, и че никак не се съмнява в съгласието й.

Седнала сама в кухнята, тя измъкна писмото от пазвата си и го прочете за

стотен път. Да! Той пламенно я уверяваше, че копнее за нея, че не може да живее

без нея, че сега за него животът представляваше безкрайно очакване на момента, когато ще може да я види, за да бъде близо до нея, да бъде с нея завинаги. Мери

въздъхна дълбоко и печално. Тя също копнееше за него. Само седем дни бяха

изминали от онази нощ край брега на реката, а всеки изминат ден ставаше все

по-угнетяващ и по-мъчителен.

Първия ден тя се чувствуваше като болна, а мисълта за дързостта й, за

неизпълнението на бащината заповед и за нарушението на всички свещени принципи

на възпитанието й бе за нея като страшен удар. Но времето минаваше, след втория

ден дойде трети, а тя още не бе видяла Денис и чувството за виновност се

превърна в мъчително чувство за липсата му; тя забрави чудовищното си поведение, обзета от болезнен копнеж да го види. На четвъртия ден, когато всред печална

обърканост се опитваше да проникне в незнайните и неосъзнати дълбини на

преживяното, което вече й се струваше като странен и мъчителен сън, дойде

писмото му и веднага я издигна до висините на възторженото облекчение. Значи той

все пак я обича! Всичко останало избледня пред този замайващ факт; но през

следващите дни тя постепенно пак се смъкна от облаците и сега седеше,

размисляше, че няма никаква надежда изобщо да й позволят да се срещне с Денис, и

се питаше как би могла да живее без него и какво ще стане с нея.

Както се бе замислила, непредпазливо държейки писмото в ръка, в стаята

незабелязано влезе старата баба Броуди.

— Какво четеш? — попита бабата изведнъж и подозрително се втренчи в

младото момиче.

— Нищо, бабо, съвсем нищо — стреснато измънка Мери и натъпка смачкания

лист в джоба си.

— На писмо ми мязаше, пък и ти май доста побърза да го скриеш.

Напоследък все зяпаш и мечтаеш за нещо си. Само да ми бяха тука очилата — скоро

щях да разбера каква е работата. — Тя се спря и злорадо запечата в паметта си