Unknown - i 3e0c0223816db71f

масата. Всичко беше, както бе желала, всичко бе станало, както толкова хитро бе

предвидила; сега тя беше самичка, ненаблюдавана от никого, скрита; нямаше какво

повече да прави, нямаше какво повече да чака, нищо не й пречеше да отвори

писмото.

Погледът й отново падна на плика, не втренчено, както при получаването

му, а с растяща, трепетна възбуда. Устните й изведнъж изтръпнаха, устата

пресъхна и тя неудържимо се затресе от глава до крака. Неси виждаше не

продълговатия бял плик на писмото, а самата себе си, вечно наведена над

учебниците — в училище, у дома, в изпитната зала на университета, — с

надвесената навсякъде, над нея грамадна фигура на баща й, която тежеше над нея и

върху нея като някаква неизбежна сянка. Писмото сякаш отразяваше собственото й

лице, което я гледаше с трогателен поглед и разказваше, че всичко, заради което

беше работила, всичко, заради което беше принуждавана да се труди, цялата цел на

нейния живот лежеше тука, на масата, в няколко думи, написани на един-единствен

скрит лист хартия.

Името й стоеше на плика, а същото име трябваше да стои и на този скрит в

него лист, иначе всичко, което беше извършила, целият и живот губеха своя

смисъл. Неси беше сигурна, че в писмото стоеше нейното име, единственото име, срещу което никога не бяха писани слаби бележки, името на печелившия стипендията

„Лата“; и въпреки това я беше страх да го види.

Но това беше направо смешно! Нямаше защо да се страхува от името си,

което, както татко й правилно и настойчиво повтаряше, беше прекрасно име,

благородно име, име, с което тя с право можеше да се гордее. Тя беше Неси

Броуди… тя бе спечелила „Лата“! Всичко това беше предвидено преди много месеци, всичко бе предрешено от баща й и от самата нея. Божичко! Та нали тя беше

способното дребосъче… най-умното момиче в Ливънфорд… първото момиче, спечелило

стипендията… гордостта за името Броуди! Като насън ръката й се протегна към

писмото.

Колко чудно, пръстите й така неестествено трепереха, докато отваряха

пред собствените й очи дебелия плик. Колко тънки бяха нейните пръсти! Тя не

искаше те да отворят писмото, а те го отвориха; ето, те вече с леко треперене

Страница 264

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

държаха извадения отвътре лист.

Е, трябваше да си види името — името на Неси Броуди. Това положително не

беше голяма мъка: да погледне за миг собственото си име. Този миг бе настъпил!

С разтуптяно от неудържимо, непоносимо вълнение сърце Неси разгъна листа

и го погледна.

Името, което се мярна пред притъмнелия й поглед, не беше нейното — то

беше името на Грирсън. Джон Грирсън беше спечелил „Лата“!

За една секунда Неси гледаше писмото, без да може да го проумее, после

очите й се изпълниха с растящ страх, от който зениците й се разшириха така, че

думите се разляха и съвсем изчезнаха от погледа й. Неси седеше неподвижна,

скована, почти без да диша, все още с писмото в ръка, а в ушите й кънтеше поток

от думи, изричани от ръмжащия глас на баща й. Тя беше сама в стаята, той беше в

кантората на една миля от нея и все пак в измъченото си въображение Неси го

чуваше, живо го виждаше пред себе си.

„Грирсън е спечелил! Оставила си се да те бие копелето на този парвеню!

Нямаше да е чак толкова лошо, ако беше който и да е друг, но Грирсън, синът на

тази подла свиня! И след като толкова говорих, че си я спечелила! Това е

безобразие! Безобразие, казвам ти. Празноглава идиотка такава… И това след като

се заробих с тебе, след като вложих всичките си сили да те карам да учиш! Боже!

Няма да го изтърпя! Ще ти извия тоя тънък врат!“

Неси се отпусна по-дълбоко в креслото, опитвайки се да се освободи от

невидимото му присъствие, все още с ужас в очите; тя се сви, сякаш той

пристъпваше към нея, протегнал огромните си ръце. Тя седеше все тъй неподвижно, дори устните й не се мърдаха, но чуваше жалния си вик:

„Аз направих всичко, каквото можех, татко! Не можех да направя нищо

повече! Не ме пипай, татко!“

„Всичко, каквото можеше! — съскаше той. — Това, което си могла, не е

било достатъчно, за да биеш Грирсън. Уж се кълнеше, че стипендията била в джоба

ти! Сега ще трябва да понасям нови оскърбления заради тебе! Аз ще ти платя за

това! Казах ти, че ще имаш за какво да съжаляваш, ако пропаднеш!“

„Не! Не, татко! — пошепна Неси. — Не исках да пропадна! Това няма да се

повтори, обещавам ти! Ти знаеш, че винаги съм била най-силната ученичка в класа.