Unknown - i 3e0c0223816db71f

насам. Той имаше в чантата си нещо, което щеше да донесе на Неси по-голямо

облекчение, отколкото всички прахове, които би могъл да й даде Лори. Но колко

беше бавен! Това е Дан, позна го Неси — по-старият от двамата раздавачи, които

им носеха пощата, същият, който с такъв важен и достоен вид връчваше писмата от

Мат и многозначително се провикваше:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно! — Но никое от писмата на Мат

никога не беше толкова важно, както това известие днес! Защо той не побързаше?

Както стоеше и гледаше, Неси смътно почувствува, че някога вече е стояла

пред същия прозорец в гостната, обзета от същото възбуждение и очакване, и

изведнъж се сети, без да се мъчи съзнателно да си спомни, че то беше в деня,

когато Мама получи телеграмата, която толкова я развълнува. Спомни си приятния

трепет, с който бе държала оранжевата бланка, и колко ловко бе маневрирала, за

да не узнае нищо по този въпрос баба Броуди. Сега не я беше страх, че писмото й

може да попадне в ръцете на старицата, защото тя беше полусляпа и почти съвсем

глуха и не излизаше от стаята си, освен когато усетеше; че е време да се яде.

Дан се приближаваше, спокойно преминаваше от едната страна на улицата на

другата, накуцваше, като че ли имаше по един мазол на всеки пръст на краката си, сложил тежката си чанта върху превития си гръб като хамалин. И все пак колко

бавно идваше той! Но сега вече, колкото и да беше странно, Неси не изпитваше чак

толкова горещо желание той да побърза, като че ли й се искаше Дан да си гледа

работата и да остави нейното писмо последно. Изглежда, всички от тяхната улица

Страница 263

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

имаха писма този ден и всички, точно както й се искаше, щяха да ги получат преди

нея. Дали Джон Грирсън бе вече получил своето писмо? Надали му се е зарадвал, ако го е получил. Колко много й се искаше да види съкрушеното му лице, когато го

отвори. Колкото за самата нея, тя въобще не искаше сега никакво писмо; то я

тревожеше, а тя беше толкова сигурна, че е спечелила „Лата“, че не си

заслужаваше трудът да отваря за потвърждение плика. Има пликове, които мъчно се

отварят!

Но ето че Дан вече се запъти към тяхната къща и тя потрепера с цялото си

тяло, не можеше да си поеме дъх, когато той нехайно отмина портата им, сякаш

сигурен, че вече не може да има писма за семейство Броуди, после внезапно се

спря, върна се и накара сърцето й буйно да подскочи в гърдите.

Цял век мина, докато иззвъня звънецът, но той иззвъня и Неси се видя

принудена, все едно дали искаше, или не, да се отдели от прозореца и да отиде да

отвори, не с весело подскачане, както бе сторила това при получаването на

телеграмата, а бавно, със странно, безразлично чувство, като че ли не отиваше да

отвори, като че ли още стоеше до прозореца и виждаше собствената си фигура

стъпка по стъпка да излиза от стаята.

Пликът, дълъг, дебел и внушителен, със син герб на гърба, беше в ръката

на Дан и очите й се заковаха на писмото, когато се спря на прага; тя не виждаше

усмивката, сбърчила покритата с вени червена буза на раздавача, оголила

пожълтелите му от тютюн зъби, почти не виждаше самия него и все пак смътно

долови, че той й каза, както беше очаквала:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно.

Но ето че ръката й усети писмото, пръстите й почувствуваха плътната

грапава хартия, очите й съзряха калиграфския надпис със собственото й име,

изрисуван внимателно в средата на бялата му повърхност. Неси не знаеше колко

дълго бе съзерцавала името си, но когато вдигна очи, Дан беше си отишъл, а тя не

беше му поблагодарила, не беше му дори заговорила и сега, като погледна

безлюдната улица, почувствува леко съжаление, че се е показала неучтива,

помисли, че трябва някак да поправи грешката си пред раздавача — може би да му

се извини или да му подари тютюн за Коледа. Но първо трябваше да отвори това, което той й беше дал.

Тя се обърна, затвори вратата, даде си сметка, че няма защо да се връща

в тази толкова омразна за нея мрачна гостна, беззвучно прекоси хола и влезе в

празната кухня. Там веднага освободи ръката си от писмото и го остави на масата.

След това се върна при вратата, през която току-що беше влязла, увери се, че тя

е плътно затворена, отиде до вратата на килера, провери я по същия начин и

накрая, сякаш убедена най-после в своята пълна самота, върна се и седна до