Unknown - i 3e0c0223816db71f

в ръка. Това беше късо парче от въжето за пране. Сега движенията й станаха още

по-бързи. Сръчните й пръсти трескаво правеха нещо с единия край на тънкото въже, след това тя се качи на стола и изправена на струпаните книги, върза другия му

край за куката на тавана. Тогава, без да слиза от стола, тя взе писмото от

масата и си го забоде на гърдите, шепнейки: „Първа премия, Неси! Колко жалко, че

не е червена лента!“ Най-после тя внимателно вмъкна главата си в направената от

нея примка, като гледаше да не изкриви шапката си, грижливо прекара въжето под

разпуснатите си коси и го стегна — всичко беше готово.

Тя весело се поклащаше върху грамадата книги, като дете, качило се върху

пясъчен замък, а очите й жадно се вглеждаха през листака на люляковия храст

отвъд, сложеният на облегалката на стола крак бутна опората и тя увисна. Куката

силно се огъна, но гредата, в която беше забита, продължаваше здраво да я държи.

Въжето се опъна, но не се скъса. Неси висеше и се гърчеше като дърпана с конец

марионетка, а тялото й се удължаваше и като че ли отчаяно протягаше единия

люшкащ се крак с усилие да стигне пода, но не можеше да го стигне, защото имаше

два пръста разстояние. Шапката смешно се килна на челото й, лицето й бавно

потъмняваше, колкото повече въжето се врязваше в тънката й бяла шия; очите,

винаги молещи, дори умоляващи и сини като великденчета, с леко учудване се

замъглиха от болка, сетне бавно се изцъклиха; устните й се наляха с кръв,

подпухнаха и се отвориха, малката й долна челюст увисна, тънка струйка пяна

беззвучно потече по брадичката й. Неси се поклащаше насам-натам, увиснала в

стаята всред тишината, нарушавана само от едва чутото шумолене на люляковите

листа в прозореца, докато най-после тялото й леко потрепера и остана неподвижно.

Къщата беше безмълвна, сякаш потънала в безмълвието на смъртта, обаче,

след продължителна тишина се чу как някой се раздвижи на горния етаж и бавно, с

несигурни крачки заслиза по стълбите. Най-после вратата на кухнята се отвори и

вътре влезе баба Броуди. Привлечена тук от стаята си от приближаването на

обедния час и от желанието да си препече по-мек хляб, тя се тътреше напред с

наведена глава, без нищо да вижда, докато не се блъсна в трупа.

— Тцъ, тцъ! Къде съм тръгнала? — промърмори тя, дръпна се назад и с

изумление загледа с помътнелите си очи висящата фигура, която от тласъка на

ръката й беше отново се раздвижила и сега леко се клатеше към нея. Старото й

лице се смръщи, тя се взря с недоверие, внезапно устата й зяпна, а когато трупът

на мъртвото момиче пак я докосна, тя залитна назад и изпищя:

— О, боже господи! Какво… Какво е това? Тя… тя се е…

От устата й се изтръгна още един вик! С несвързани думи баба Броуди се

обърна, закуцука от стаята, с един замах отвори входната врата и се втурна вън

от къщата.

Бързайки презглава, тя измина двора и излезе на улицата и там, когато се

обръщаше, за да продължи бягството си, се сблъска и почти падна в прегръдките на

Мери, която я изгледа с тревога и извика:

— Какво е станало, бабо? Да не ти е лошо?

Старицата се вторачи в нея, лицето й се гърчеше, хлътналата й уста се

кривеше, езикът не я слушаше.

— Какво ти има, бабо? — повтори Мери с изумление. — Лошо ли ти е?

— Там! Там вътре! — пелтечеше старата и безумно сочеше с вдървената си

Страница 266

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ръка към къщата. — Неси! Неси там вътре! Тя… тя се е обесила… в кухнята!

Мери метна поглед към къщата, забеляза отворената врата, с вик на ужас

изтича край старата жена и все още с бялата кутийка прахове против главоболие в

ръка, се качи бегом по стъпалата, втурна се в хола и оттам в кухнята.

— О, боже! — викаше Мери. — Моята Неси! — Тя изтърва кутийката,

светкавично издърпа чекмеджето на бюфета, грабна един нож и замахна срещу

опъналото се въже. В една секунда въжето бе прерязано и топлото тяло на Неси

беззвучно падна върху Мери и се свлече на пода. — О, боже! — повторно извика тя.

— Пощади я за мен! Ние двете си нямаме никой друг! Не я оставяй да умре! —

Обхванала с ръце мъртвата си сестра, Мери я сложи на пода, отпусна се на колене, с треперещи пръсти задърпа впилото се в отеклата шия на момиченцето въже и

най-сетне разхлаби примката. Тя удряше трупа по ръцете, милваше по челото,

несвързано викаше с глас, задавен от ридания: — Проговори ми, Неси! Аз те