Unknown - i 3e0c0223816db71f

обичам, моя любима сестричке! Не ме оставяй! — Но отворените, безжизнени устни

не даваха отговор; тогава, в пристъп на отчаяние, Мери скочи на крака и отново

се втурна вън от къщата, на улицата. Тя се заоглежда като побъркана и видя към

нея да идва момче на велосипед.

— Спри! — изкрещя Мери, безумно размахала ръце, и когато момчето учудено

спря до нея, притисна ръка до сърцето си и задъхано, недоизговаряйки думите, се

замоли: — Повикай лекар! Повикай доктор Ренуик! Бързо! Сестра ми е болна! Върви

бързо! Бързо! — Тя го отпрати с още един вик, върна се в къщи, втурна се да

вземе вода, пак коленичи, вдигна Неси в прегръдките си, намокри подутите й

устни, помъчи се да я накара да пие. После сложи отпуснатата глава на Неси на

възглавница, взе да бърше с мокра ръка потъмнялото й лице и със задавен глас

зашепна:

— Заговори ми, скъпа Неси! Искам да живееш! Искам да живееш! Не трябваше

да те оставя сама! О, защо ме накара да изляза?

След като изми лицето й, тя не знаеше вече какво да прави и остана на

колене до проснатия труп със стичащи се по лицето й сълзи и безумно сключени

ръце.

Мери стоеше така на колене, когато през все още отворената врата се чуха

бързи крачки и в стаята влезе Ренуик. Отначало той не забеляза трупа на Неси

поради коленичилата пред него Мери и като видя само нея, закова се на място и

високо извика:

— Мери! Какво се е случило?

Но когато пристъпи напред, той сведе очи, видя тялото на пода и в миг

коленичи до Мери. Ръцете му бързо заопипваха трупа, а Мери го наблюдаваше с ням, измъчен поглед; в следващия миг той вдигна очи към нея през тялото на сестра й и

бавно промълви:

— Недейте стоя повече на колене, Мери! Нека… нека да я сложа на

кушетката.

Мери разбра по неговия тон, че Неси е мъртва, и докато Ренуик вдигаше

тялото на кушетката, стана с треперещи устни, с гърди, разкъсвани от непоносима

мъка в сърцето.

— Аз съм виновна — съкрушено пошепна тя. — Аз излязох да й поръчам

прахове против главоболие.

Ренуик се обърна към нея от кушетката и нежно я изгледа.

— Не сте виновна, Мери. Вие направихте за нея всичко.

— Защо го направи? — изплака Мери. — Аз я обичах толкова много! Аз исках

да я закрилям!

— Сигурен съм в това! Тя трябва да се е побъркала, бедното дете — тъжно

отговори Ренуик. — Бедното наплашено дете!

— Аз бях готова да направя всичко за нея — пошепна Мери. — Аз бях готова

да умра за нея!

Ренуик изгледа девойката, изтерзаното й от скръб лице, помисли си за

нейното минало, за сегашната й мъка, за безрадостната несигурност на нейното

бъдеще и докато се взираше в пълните й със сълзи очи, усети как и него го

обземаше неизразимо вълнение. Като извор, скрит дълги години дълбоко под земята

и внезапно бликнал на дневната светлина, чувствата му го понесоха като отприщен

поток. Сърцето му натежа от нейната скръб и завладян от увереността, че никога

не ще може да я остави, той се приближи към нея и тихо каза:

— Мери! Не плачи, скъпа! Аз те обичам!

Тя го погледна през сълзи с невиждащи очи, когато той застана до нея, и

в същия миг се озова в неговите прегръдки.

— Ти няма да останеш тука, скъпа — шепнеше Ренуик. — Сега ти ще дойдеш с

мене. Искам да станеш моя жена. — Той утешаваше ридаещата в неговите обятия Мери

и й казваше, че трябва да я е обикнал още в онзи миг, когато я бе видял за първи

път, но и сам не е знаел това досега.

Докато двамата стояха така, неочаквано се чу висок глас, който ги оглуши

Страница 267

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

с невероятна, свирепа сила.

— По дяволите! Какво значи това в моята къща?

Беше Броуди. Застанал на прага, откъдето кушетката не се виждаше поради

отворената врата, той беше се заковал неподвижно, впил в тях изскочилите от

орбитите си от гняв и изненада очи. — Значи, това е твоят любовник! — яростно

закрещя той, като влизаше в стаята. — Значи, този ти е пратил хубавото черно

грозде. Чудех се кой ли може да бъде, но, бога ми, не ми дойде на ум, че може да

е този… Този фин господин!

При тези думи Мери трепна и щеше да се отдели от Ренуик, но той не я

пусна и тъй, прегърнал я с една ръка, втренчено изгледа Броуди.

— Няма какво да ме гледаш така надменно — подигравателно заговори Броуди

с отривист, злобен смях. — Не можеш ми замаза очите! Тоя път си ми паднал в

ръцете. Чудесен стълб на обществото в града, гледай го ти него, да дойде в