Unknown - i 3e0c0223816db71f

понеже не искаше да отиде там, преди да са се събрали всичките големци, а от

друга страна чувствуваше, че още не е стигнал до онази степен на разюздано

лекомислие, която най-много подхождаше на такова похождение, изправен пред

останалата вече празна бутилка „Планинска роса“, Броуди реши да излезе и да

прекара един час в кръчмата „Уелхол Волтс“, разположена насгода до самата

морава.

Той изпълни решението си, излезе и се запъти към града, обаче не с онова

неподвижно, навъсено изражение и невиждащ поглед, както ходеше напоследък из

улиците; добил увереност от повишеното си настроение и от сигурността в успеха

на дъщеря си, той вървеше отпуснато и нехайно, сякаш искаше да привлече хорските

погледи. Отначало не срещаше почти никого, но когато пресече Рейлуей Роуд,

забеляза на отсрещната страна величествената фигура на доктор Лори, не в

двуколка, а пеша. Броуди веднага мина през улицата и му заговори.

— Добър ден, доктор Лори — любезно извика Броуди. В миналите дни беше се

обръщал към него само с „Лори“ и не така любезно. — Радвам се да ви видя.

— Добър ден — отвърна докторът, който се сети за неплатената си сметка и

вложи в отговора целия си малък запас сдържаност.

— Колко хубаво, че ви срещам тъкмо сега! — не млъкваше Броуди. — Колко

хубаво! Знаете ли какво става в същия този миг?

— Не — предпазливо отрони Лори и го загледа внимателно.

— Докато ние с вас приказваме тука, моята Неси печели стипендията „Лата“

в университета — възкликна Броуди. — Това е потвърждение на собствените ви думи.

Не си ли спомняте какво ми казахте, че глава като нейната има една на хиляда.

— Сериозно? Сериозно? — отговори надменно Лори, но с нотка на сърдечност

в гласа си. — Радвам се да чуя това. Печели „Лата“! И такова нещо е помощ!

Вярвам, че и то ще добави малко мливо във мелницата. — Той погледна под око

Броуди с надеждата, че той ще долови намека, после изведнъж го погледна направо

в очите и попита: — Печели?… Искате да кажете, че вече е спечелила „Лата“?

— Все едно, че е спечелила — самодоволно потвърди Броуди. — Тя е на

конкурса сега… в същата тази минута. Аз не отидох на работа, за да се погрижа тя

да тръгне с най-висок дух. Когато излизаше, в очите й имаше блясък, който

означаваше само победа. Тя ще изпише три тетрадки!

— Сериозно? — рече пак Лори с някакъв странен поглед, незабелязано се

отдръпна от Броуди и продума: — Трябва да вървя… Една важна консултация… На моя

кон току-що му падна една подкова… Закъснях!

— Не бързайте така! — запротестира Броуди и здраво хвана смутения Лори

за едно от копчетата на сакото му. — Не съм ви разказал още и половината за

дъщеря си. Знаете ли, много го обичам това момиче. По свой начин. По свой начин.

Много труд положих за нея през последните шест месеца.

— Моля ви се, оставете ме да си вървя, господин Броуди — възкликна Лори,

като се мъчеше да се освободи.

— До среднощ сме седели двамата, Неси и аз — важно продължаваше Броуди.

— Трябваше да се свърши сума работа, но заслужаваше си, дявол да го вземе!

— Вижте какво, господине — извика Лори с рязък, възмутен тон, като се

изтръгна от ръцете на Броуди и се огледа, за да се увери, че никой не е

забелязал разправията му с тази личност с вид на разбойник, — вие си позволявате

твърде много! Това не ми харесва! Внимавайте как ще се държите с мене в бъдеще!

— С един последен свиреп поглед докторът отново изду бузите си и се втурна

надолу по улицата.

Броуди го изпрати с изумени очи. Той не можеше да открие в сегашното си

поведение нищо, което би могло да предизвика възмущение, и най-после поклати

глава, обърна се, тръгна по пътя и без други премеждия стигна до сигурното

пристанище на „Уелхол Волтс“. Тука не го познаваха и той остана да седи до три

часа мълчаливо, но без да спира да пие и да се опива с уиски и с нови видения за

постиженията на дъщеря си. След това Броуди стана, сложи си шапката съвсем на

тила, стисна устни и с олюляване пак излезе на улицата.

Няколкото крачки до Уелхолската Морава той измина почти без да се спъне,

и скоро се намери на спретнатото игрище, пред гладкия, ярко зеленеещ на

слънчевата светлина квадрат, по който пред погледа му се мяркаха само черните, мъгляви фигури на играчите. „Що за игра за възрастни мъже — мислеше си той с

презрение — да търкалят насам-натам няколко топки като глупави хлапетии. Не