Unknown - i 3e0c0223816db71f

неща!

Ренуик съчувствено поклати глава.

— Дали някога ще помислите за себе си, Мери Броуди? Сърцето ми се свива,

като си помисля какво ще стане с вас, когато замина. На вас ви трябва някой,

който строго и сурово да следи дали се грижите за себе си. Нали ще ми пишете и

ще ми разказвате как се чувствувате?

— Да — отговори Мери бавно, сякаш лек хлад й лъхна от неподвижната вода

край тях, — ще ви пиша, когато заминете!

— Чудесно — весело възкликна Ренуик. — Ще смятам това за окончателно

обещание от ваша страна.

Те бяха се спрели и се радваха на прекрасната и спокойна гледка пред

тях, която се струваше на Мери толкова далечна от тревожното съществувание в

техния дом, толкова възвишена над обичайното равнище на нейния живот. Тя беше

пленена от тази хубост и потисканата досега обич към застаналия до нея мъж,

освободена при вида на окръжаващата я красота, се надигна в нея с цялата си

сила. Сега я влечеше към него много по-дълбоко и по-затрогващо чувство от онова, което я бе вълнувало преди; тя изпитваше безразсъдно желание да прояви своята

Страница 252

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

преданост, видимо да покаже преклонението си; но не можеше да го направи и

трябваше да стои мълчаливо до него, измъчвана от лудото туптене на сърцето си.

Лекият ромон на вълните, които едва докосваха брега, нарушаваше тишината наоколо

им и й нашепваше коя и каква е тя, че тя е Мери Броуди, майката на едно

незаконно дете, и не спираше да отеква в ушите й с тази дума, с която я заклейми

баща й, когато я изхвърли от своя дом в онази бурна нощ.

— Чувам да звъни пукнатият хлопатар на Джанет — най-после промълви

Ренуик. — Готова ли сте за питките?

Мери кимна с чувството, че някаква буца в гърлото й пречи да заговори, а

когато той леко я прихвана под ръка, за да й помогне да мине по камъчетата на

брега, това допиране я прониза по-непоносимо от всяка друга изпитана досега

болка.

— Всичко е готово. Всичко е готово — викаше бързащата като хала Джанет.

— Масата и столовете, и всичко друго е приготвено в градината, както заръчахте.

И питките са пресни… Отзарана съм ги пекла.

— Прекрасно! — рече Ренуик, настани Мери и седна на своя стол.

Макар че с тона си я бе подканил да си върви, старицата се забави и след

като открито и с възхищение огледа Мери, облиза устните си и тъкмо се канеше да

заговори, когато забеляза изражението на Ренуик; с невероятно усилие тя спря

напиращия на устните й безкраен поток от думи, обърна се и се запъти към къщата.

Когато Джанет си отиде, клатейки глава и мърморейки нещо под носа си,

леко стеснение обзе Мери и Ренуик; макар че чаят беше чудесен, а напоената с

ухание на резеда прохлада на градината — прекрасна — и двамата се чувствуваха

смутени.

— Джанет е истинско кречетало — опита се да се пошегува Ренуик. — Тази

дума много приляга за нея. Ако бях й позволил да започне, можеше да оглушеем. —

Но след тази забележка той изпадна в неловко мълчание, което събуди у Мери

спомена за единствения друг случай в живота и, когато беше седяла сама на масата

с някои мъж, когато бе яла сладолед всред пъстрия разкош на салона Берторели, когато Денис бе настъпил крака й и я бе очаровал с веселите си, цветисти

приказки.

Колко различна беше обстановката тука, в прохладната свежест на селската

градинка, изпълнена с аромата, излъхнат от стотици цветчета; колко различен беше

и нейният другар, който нито бъбреше за примамливи пътувания из чужбина, нито

пък, уви, галеше с крака си нейния крак. Обаче сега той й се заканваше с глава.

— В края на краищата вие изядохте само две — промърмори й Ренуик с

трагичен поглед и бавно добави: — а аз казах седем.

— Те са толкова големи! — възрази Мери.

— А вие сте толкова малка… Но щяхте да бъдете по-голяма, ако правехте,

каквото ви се казва.

— Винаги съм правила, каквото ми казвахте в болницата!

— Да — отговори той след кратко мълчание, — наистина правехте. — И като

че ли отново обзет от униние, Ренуик се унесе в спомени и си представи Мери

такава, каквато я беше видял за първи път: със затворени очи, безжизнена,

пребледняла, неговата пречупена, изтръгната от корен лилия. Най-после той

погледна часовника си, а след това с мрачно лице погледна нея. — Боя се, че

времето лети. Да се връщаме ли?

— Да — пошепна Мери, — щом смятате, че е време.

Те станаха и без да говорят, напуснаха приятната усамотеност на