Unknown - i 3e0c0223816db71f

замислено продължи: — Това е смешна черта, но когато обикна нещо, не мога да се

разделя с него — картини, книги, кон — все едно какво. Когато харесам нещо,

харесвам го докрай. Аз съм упорит. Не признавам чужди преценки в съжденията си.

Някой критик може да ми каже десет пъти, че еди-коя си картина била хубава; щом

не я харесвам, не я искам. Аз купувам картина, която ми харесва, само ако тя ме

завладее и вече не мога да се разделя с нея.

— Картината в трапезарията ви е прекрасна.

— Да — отговори уверено Ренуик, — чудесно платно… Радвам се, че ви

хареса. Тази картина ми е като другар. Купих я, когато бях в Института. — След

Страница 250

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

това Ренуик добави с хитро изражение: — Но тя не допада само на мене, критиците

я харесаха също.

Споменът за картината наведе Мери на мисълта за целта на първото

посещение при доктора и за да предвари неговия въпрос относно Неси, каза:

— Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте за Неси. Вие се

показахте повече от добър към нас двете. — Тя не беше му казала за нещастието, сполетяло гроздето, и той продължаваше да я отрупва с вниманието си, за щастие, без да бъде открит от Броуди.

— Искаше ми се да ви помогна — отвърна Ренуик. — Как се чувствува тя при

тази напрегната работа?

— Изглежда, че е по-добре със здравето — каза Мери с леко прозвучала в

гласа тревога, — но е много променчива. Понякога ми се вижда съвсем особена.

Тревожи я приближаването на изпита. Той е в събота. Аз направих всичко, което

можех, за нея.

— Зная, че сте направили… всичко — успокоително рече Ренуик. — Но щом е

издържала досега, без да си разстрои нервите, трябва да е добре! Надявам се, че

ще получи тази стипендия и ще се успокои. — После, след продължително мълчание, забеляза със сериозен тон: — Да бях на ваше място, бих гледал да съм близо до

нея, когато получи съобщението за резултата, и ако ви дотрябвам, извикайте ме

веднага.

Мери знаеше, че той ще е заминал, когато съобщят резултата, но

съзнавайки, че е направил достатъчно за нея, нищо не отговори и продължи да

мълчи, потънала в мислите си. Както Ренуик каза, Неси трябва да е добре! Тя ще

се погрижи за това. Ще бъде до нея: ще я наблюдава, ще я закриля, в случай на

неуспех ще я запази от неочакваните прояви на баща си.

От тези размишления, от затвърждаващото се в мислите й решение я

изтръгна неговият глас:

— Тука са разширили пътя. Ще можем лесно да минем, освен това е

по-сенчесто, отколкото по другия път.

Когато вдигна глава, Мери с изумление видя, че без да знае какво

значение има това за нея, Ренуик се беше отклонил от главния път и бе тръгнал

точно по онази пътека през елховата гора, където тя се бе загубила през нощта на

бурята. Със сковано, уплашено лице Мери гледаше, заградилата я отново гора,

която сега не се люшкаше и не се превиваше под яростния напор на бурята, нито

ехтеше от тътена на падащи изкоренени дървета, а тиха, успокоена и мирна тънеше

в ясно спокойствие. Ярките слънчеви лъчи се процеждаха между тъжните вейки на

мрачните дървета, смекчаваха вида им, обличаха бодливите им клони със злато и

рисуваха по правите им, сухи дънери гиздава плетеница от трепкащи светлини и

сенки. Возейки се сега удобно и безопасно през тази гора, Мери изтръпнала си

представи невероятната картина: как изтерзана, с живото дете в утробата си, бе

тичала слепешком в мрака, бе се спъвала, падала, бе пробола ръката си на острия

връх на един клон, преследвана от безумни гласове, как не бе имало никой да я

види и чуе.

Една сълза трепна на клепката на овлажнелите й очи, но Мери плътно

притисна пръсти на белега на дланта си, сякаш за да намери сили в спомена за

тогавашното си страдание, и не позволи на сълзата да падне, а вместо това,

когато излязоха от гората, обърна поглед надолу към далечната долина. Да! Ето и

чифлика, където беше изгубила сетните си сили! Той изпъкваше на гладката

зеленина на тучните ливади, а до него се виждаше малката барачка, дала подслон

на измъченото й тяло; белите стени на къщата се издигаха до жълтия сламен

покрив, а пушекът от единствения комин излизаше право нагоре и като дълга синя

лента на тънка струя се издигаше в небето.

Мери с болка откъсна очи от тази гледка, със сковано, изправено тяло, с

усилие да потисне пробудените чувства загледа направо напред и ушите на Тим се