Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Да! Остават само две седмици. Как бързо лети времето… като стрела. —

Ренуик въздъхна. — Чудно, но колкото повече се приближава денят, толкова

по-малко ме привлича тази перспектива. Отначало мисълта за заминаването много ме

радваше, но изглежда, че съм се привързал към този стар град.

— Сигурно имате тука много приятели.

— Точно така! Имам приятели!

Страница 249

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Ренуик несъзнателно си играеше с камшика, втренчил невиждащи очи в

помръдващите уши на коня, после сериозно погледна Мери и каза:

— Имате ли време да се поразходите с мене с кабриолета, госпожице

Броуди? Може да не ви видя вече, а бих искал да поприказваме с вас по един-два

въпроса. Хайде елате, ако нямате нищо против!

Разбира се, Мери нямаше нищо против, а като си помисли, че баща й ще спи

до пет, каза си, че по-удобно време не би могло да има; въпреки това се поколеба

и отговори:

— Не съм… Не съм облечена за разходка с кола и трябва да се върна до

пет, и…

— В такъв случай ще дойдете — каза с усмивка Ренуик и й протегна ръка. —

Имаме на разположение, кажи-речи, час и половина. Колкото за вашето облекло, то

е твърде хубаво за моята стара бричка.

Преди да успее да го разбере, Мери се озова в кабриолета до Ренуик — тя

седеше близо до него на червената плюшена седалка, той бе я загърнал с леката

покривка против прахуляка, беше подкарал коня и тя се возеше с него, плъзгайки

се плавно и все пак бързо напред. Ветрецът, образуван от тяхното преминаване

през неподвижния въздух, лъхаше бузите й, небето вече не пламтеше и бе смирило

своя жар, прахът не й пречеше — сега той беше само мека настилка, която

облекчаваше тичащите крака на коня, а след отегчението и умората от ходенето за

Мери беше приятно да седи в кабриолета смълчана и щастлива и да гледа как

разнообразната местност леко преминава пред очите й. Но макар че бе твърде

смутена от близостта на Ренуик, за да го погледне, Мери виждаше с крайчеца на

окото си гладката мека кожа на ръчно изработените му ръкавици, посребрените

такъми на коня, монограма на покривката, изящните принадлежности на онова, което

бе нарекъл своя „стара бричка“, и пак, както в неговия дом, Мери рязко

почувствува разликата между неговия и своя живот. Сега, независимо от предишната

му борба за съществувание, начинът, по който живееше, не му налагаше да мисли и

премисля за всяка пара, преди да я похарчи, да носи дрехите си, докато станат на

парцали, да задушава дори желанията си за най-малките развлечения, излизащи

извън кръга на строгата пестеливост. Но Мери потисна надигащото се в нея чувство

за собствената й нищожност, сподави мислите си за бъдещата си тъга, каза си, че

не бива да помрачава единствения час на това необичайно удоволствие, и се отдаде

на непривичната наслада да се радва на живота.

Ренуик от своя страна наблюдаваше чистия й профил, леката руменина,

избила по меките й бузи, и необичайното й оживление със странно задоволство, с

по-остро чувство на радост, отколкото тя наблюдаваше гледката. Изведнъж изпита

силно желание да я накара да се обърне към него, за да може да надзърне в очите

и; той прекъсна мълчанието с думите:

— Нали не съжалявате, че дойдохте?

Въпреки това Мери не го погледна, при все че устните й се извиха в лека

усмивка, когато отговори:

— Радвам се, че дойдох! Всичко е тъй прекрасно! Не съм свикнала на

такива неща и ще мога да си спомням за тази разходка.

— Имаме време да отидем до брега на Лок — весело отговори Ренуик, — а

ако Тим не жали силите си, ще има време и да пием чай.

Мери бе възхитена от предложението му и загледа чистия загладен гръб на

Тим с тайната надежда, че ще бърза достатъчно много, за да имат време за чай, но

не чак толкова, че да я върне у дома преди време.

— Тим! — повтори тя, без да се замисля. — Колко хубаво име за кон!

— И конят също е хубав — отговори Ренуик и добави по-високо: — Нали,

Тими?

Чул тези думи, Тим наостри уши и сякаш зарадван, ускори спокойния си

тръс.

— Виждате ли? — продължи Ренуик, забелязал с одобрение усмивката й. —

Разбира, че говоря за него, и се мъчи да не се засрами… Тоя безсрамен лицемер!

Той съвсем ще се измързеливи в Единбург. Прекалено много овес и недостатъчно

движение!

— Нима ще го вземете със себе си? — попита Мери.

— Да. Не бих могъл да продам Тим. Такъв съм аз. — Той замълча, сетне