Unknown - i 3e0c0223816db71f

заклатиха в мъгла пред плувналите й в сълзи очи. Ренуик дълго време не

проговори, сигурно доловил инстинктивно, че някаква тайна мъка е накарала Мери

да замълчи, но когато превалиха Маркинч Хил и пред тях блеснаха спокойните,

гладки води на Лок, той тихо забеляза:

— Вижте каква красота и покой.

Гледката беше прекрасна. Водата, отразила дълбоката, бляскава синева на

безоблачното небе, се простираше хладна и неподвижна като ивица девствен лед, а

по края се издигаха стръмни, обрасли с гъсти гори склонове на хълмове, които се

възвишаваха и простираха чак до острите зъбери на планините отвъд. Повърхността

на този спокоен простор се нарушаваше от редица островчета, украсили гърдите на

езерото сякаш с огърлица от скъпоценни изумруди, зелени и китни като бреговете, отразени с такова съвършенство във водата, че окото не може да различи кое е

остров и кое — безупречното му отражение. На брега пред тях имаше малко селце, сгушените му къщурки се белееха на яркия синьозелен фон; Ренуик го посочи с

широк жест.

Страница 251

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ето и Маркинч, а за вас това значи чай, Мери! Величието на природата

не бива да ви разваля апетита.

Лицето й, спокойно и прекрасно като повърхността на езерото, се откликна

на неговите думи и в леката й усмивка отново грейна радост. Той беше я нарекъл

„Мери“!

Те слязоха по виещия се надолу път в Маркинч, където Ренуик с

пренебрежение отмина малката, доста неугледна кръчмичка в началото на селото и

продължи до последната от редицата къщурки край самия бряг на езерото, отправи

многозначителен поглед към Мери, скочи от кабриолета и почука на вратата. Къщата

беше в пълна хармония със заобикалящата я красота: край белите й стени пъстрееха

яркожълти латинки, над зелената входна врата се виеха червени пълзящи рози,

градинката ухаеше от силния мирис на резеда — такава къщичка Мери едно време бе

мечтала да има в Гаршейк; дребна прегърбена женица отвори вратата, плесна с ръце

и с възторг се провикна:

— Докторът! Докторът! Вие ли сте? Господи божичко! Нима това сте вие?

— Както виждаш, Джанет! — извика докторът със същия тон. — Това съм аз,

а това е една млада дама. И ние двамата, кажи-речи, умираме от глад след

разходката. Ако не получим от твоя чудесен чай и от твоите питки, масло,

мармалад и не знам какво още, ние просто ще се стопим от мъка и никога не ще

дойдем пак.

— Няма да правите такова нещо! — буйно извика Джанет. — Не! Не! Няма да

минат и пет минути и ще получите най-хубавия чай в Маркинч!

— Може ли да го пием в градината, Джанет?

— Разбира се, може, господин докторе! Стига да кажете, може да го пиете

и на покрива на къщата ми.

— Ще се задоволим с градината, Джанет — отговори с усмивка Ренуик. — И…

Джанет! Нека момченцето се погрижи за Тим. Повикай ни, когато приготвиш всичко.

Ние ще се поразходим малко по брега.

— Добре, добре, господин докторе! Стига да кажете — оживено отговори

Джанет и тръгна да изпълнява поръчката, а докторът се обърна и отиде при Мери.

— Да походим ли малко? — попита той и когато Мери кимна, помогна й да

слезе от кабриолета и каза: — Джанет няма да се забави повече от пет минути, но

нищо не ни пречи да се поразтъпчем. Сигурно сте се схванали от седене.

„Колко се зарадва старата, като го видя — мислеше си Мери, — и с какво

удоволствие забърза да му услужи — както всички, които го познават.“ Заета с

тази мисъл, Мери промълви, докато двамата вървяха по дребните камъчета край

брега:

— Джанет трябва да е ваша стара позната! Очите й просто светнаха, като

ви видя.

— Веднъж направих дребна услуга на един от синовете й в Ливънфорд —

нехайно отговори Ренуик. — Тя е прекрасна душица, приказлива е като бъбрива

сврака. — И като погледна Мери под око, добави: — Но има нещо още по-хубаво: тя

прави чудесни питки. Вие трябва да изядете точно седем парчета.

— Защо седем? — попита Мери.

— Това е щастливо число — отговори Ренуик, — и е точно необходимият брой

питки за една здрава, гладна млада дама. — Той огледа Мери критично. —

Съжалявам, че не мога аз да ви предписвам диетата, госпожице Мери. Във вашите

малко хлътнали бузи има тъжна прелест, но те показват, че забравяте за маслото и

млякото. Готов съм да се обзаложа, че сте давали всичко, което съм ви изпращал, на своята малка Неси.

Мери се изчерви.

— Не! Не всичко! Толкова мило беше от ваша страна да ни изпращате тези