Unknown - i 3e0c0223816db71f

въздишаше и не можеше да пропъди мисълта за внезапното избухване на Неси:

струваше й се, че в него открива нови доказателства за неуравновесеността на

сестричето си, която я тревожеше от деня на завръщането й у дома. Докато си

слагаше шапката и ръкавиците, за да излезе на обичайната си разходка, Мери реши

по-отблизо и по-внимателно да наблюдава Неси през време на върховните усилия, които тя щеше да положи през настъпващата седмица.

Вънка въздухът бе топъл и неподвижен, а улицата безлюдна, потънала в

онази тишина, която караше Мери в неделя да излиза на разходка винаги подиробед, а не вечер, когато същата улица гъмжеше от разхождащи се двойки. Пък и понеже

Броуди спеше по това време, тя се чувствуваше сигурна, че Неси е запазена за

час, два от тормоза му и тази сигурност я изпълваше с чувство на свобода,

каквато сега рядко изпитваше. Тя се запъти нагоре по улицата и този път реши да

тръгне наляво, по пътя, който водеше направо към далечните Уинтънски хълмове, прострели се пред нея и изглеждащи още по-далечни, защото почти целите бяха

забулени в трептяща омара. Тази омара бе надвиснала и над пътя; тя се вдигаше

при лекото движение на въздуха като мираж и създаваше илюзията, че в далечината, на пътеката пред нея, имаше локви вода. Но нямаше никаква влага, всичко бе сухо

и тънеше в прахуляк, който скоро покри обувките й със ситен, бял прашец и се

вдигаше на малки облачета около полата й при всяка стъпка. Денят беше прекрасен, природата дремеше, огряна от жаркото слънце, но часът не подхождаше за разходка

и скоро малката къдрица, която никога не се подчиняваше на строгата четка за

коса, увисна като влажен кичур на бялото чело на Мери; крачките й станаха

по-бавни и тя се почувствува уморена. Заедно с умората я завладя отново мисълта

за странното поведение на Неси този следобед, жегата изведнъж започна да я гнети

и Мери бе вече решила да се върне обратно у дома, когато неочаквано забеляза по

пътя бързо да се приближава към нея един кабриолет. Тя тозчас позна кабриолета и

този, който го караше, и трепна от смущение, понечи да се обърне и да побегне, спря се, нерешително се забави за момент, оглеждайки се насам и натам, сякаш

търсеше място да се скрие, после, разбрала може би безполезността на такова

бягство, наведе глава и бързо се запъти срещу кабриолета. С приближаването си

Мери положи върховни усилия да придобие спокоен вид с надеждата, че може да

отмине, без да бъде забелязана; обаче с растящо вълнение, макар и нищо да не

виждаше, чу шума на търкалящите се към нея колелета постепенно да заглъхва и да

секва до самата нея, чу гласа на Ренуик да й казва:

— Добър ви ден… госпожице Броуди!

На Мери се стори невъзможно да вдигне очи и да издаде с изражението си

бушуващите в нея чувства, но угнетена от мисълта, че бе станала за него

„госпожица Броуди“, а не „госпожица Мери“ или дори само „Мери“, с пресекващ глас

отговори на поздрава му.

— Чудесен ден! — весело възкликна Ренуик. — Прекрасен ден, само че е

твърде горещо, за да се разхожда човек пеша. Това трябва да е нещо като пътуване

из Сахара.

Мери се питаше дали той бе забелязал изпотеното й лице и прашните й

обувки, които сигурно и придаваха вид на някаква чорлава, безпътна скитница.

— Учтивостта би изисквала да ви кажа, че срещата ни тука е просто

случайност — продължи докторът, — но това съвсем не е така. Когато тръгнах

насам, аз знаех, че идвате тук на разходка в неделните дни. Исках да се осведомя

за Неси.

Колко чудно хубави щяха да бъдат думите му без това последно обяснение;

но както стоеше с наведена глава, загубила ума и дума, Мери схвана, че трябва да

даде някакъв отговор, защото иначе той ще я сметне за глупава или недодялана, или и за едното и другото; с голямо усилие тя бавно го погледна в очите, помисли

в същия миг, въпреки смущението си, колко красиво се откроява мургавото му,

енергично лице на фона на небето и безпомощно, не на място отговори:

— Нямах възможност да ви разкажа за Неси. Не съм ви виждала от много

отдавна.

— Прекалено отдавна — възкликна Ренуик, — и то по ваша собствена воля.

Не съм ви виждал никъде от седмици насам. Помислих си, че пак сте избягали от

Ливънфорд, без да се сбогувате с мен.

— Тоя път ще остана тук завинаги — бавно отговори Мери. — Но вие скоро

ще се сбогувате с Ливънфорд.

Лицето му леко се помрачи.