Unknown - i 3e0c0223816db71f

иглата не искаше да се забие в памучния плат на дрехата; Мери плачеше при

мисълта за загубата си, подтиквана — уви! — от чувство, което не смееше да

нарече дори и дружба. Развълнувана, тя стана, изпълнена с презрение към себе си, закършила ръце заради собствената си злочеста слабост; сякаш усетила нужда от

по-свеж въздух, тя слепешката излезе в задната градина и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да се успокои. Както се разхождаше, обзета най-сетне от своето

възвръщащо се спокойствие, изведнъж Мери забеляза, че на люляковия храст, който

не помнеше никога да е цъфтял, имаше сега голям чудесен напъпил кичур. С

внезапен интерес Мери се приближи, нежно притегли клонката, пое зеления кичур

между пръстите си, докосна го и го погали и за своя изненада разбра по цвета, обагрил връхчетата на неразтворилите се още пъпки, че това е бял люляк.

Прекрасен бял люляк! Досега не знаеше, че този храст беше бял люляк, а сега,

като някаква щастлива поличба за бъдещето, това печално дръвче бе покарало цвят

и скоро щеше да залюлее бяла, благоуханна вейка, за да я весели през

настъпващата пролет. Неси много ще й се радва, помисли си Мери, когато леко

отпусна клонката, обърна се и с по-леко сърце се запъти обратно в къщата.

Подиробедът изтече, падна здрач, настъпи и отмина времето за чай, както

и всеки ден Неси беше пак настанена в гостната при своите учебници, а Броуди

седеше в кухнята с бутилката си; след като изми чиниите и сложи в ред къщата, Мери реши да изпълни намерението си да посети доктор Ренуик и да му обясни с

целия такт, който притежаваше, колко й е трудно да приема тези подаръци, които

той изпращаше досега за Неси. Нищо не й пречеше да излезе; всъщност вечер беше

свободна да ходи където иска, стига да не проличи по нещо, че пречи на занятията

в гостната; затова тя си сложи шапката и палтото и тихо се изплъзна през задния

вход, понеже баща й беше наредил сега да влиза и да излиза от къщата само през

тази врата, отредена за по долна ръка хора.

Нощта бе хладна, въздухът галеше бузите й, невидимите цветя ухаеха

по-силно от росата и скрита в мрака, Мери вървеше по пътя с леки и бързи крачки.

Макар че не се запитваше защо й е толкова леко на сърцето, трепетът на

настъпващата пролет я възбуждаше, вълнуваше я, както се бе развълнувала при вида

на напъпилото люляково дръвче, а целта на това излизане несъзнателно я изпълваше

с щастие. Но когато се приближи до Уелхол Роуд, стори й се, че смътно долавя

причината на обзелата я радост, постепенно крачките й се забавиха и тя се

Страница 244

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стресна от внезапна мисъл. Какво право имаше тя да се натрапва на един зает

човек, когото чакаха пациенти в чакалнята? Който без съмнение беше уморен от

тежкия си работен ден? Нещо повече, ако действително той бе изпратил гроздето, не беше ли дързост от нейна страна да се отказва от него? Прониза я мисълта, че

поводът да отиде сега при него беше само извъртане, предлог, измислен от

хитруващия й ум, за да може да го види; а когато оскърбителните думи на баща й

отново прозвучаха в ушите й като някаква присъда, започна да й се струва съвсем

безпредметно да отива, както беше възнамерявала, при доктор Ренуик, още повече, щом Неси видимо вече се поправяше. Поради някакво странно съвпадение на

годишното време или поради обладалите я чувства мислите й се зареяха назад към

друга пролет и Мери ясно видя, че в миналото, когато беше се запознала с Денис, той бе тичал подир нея, неотстъпно я бе преследвал; а сега — и Мери се изчерви

от срам в тъмнината — тя беше тази, която искаше да натрапи недостойното си

общество на човек, който нямаше желание да я види.

По това време бе стигнала неговия дом и спряла на другата страна на

улицата, съвсем угнетена, загледа къщата отсреща, представяйки си мислено

изящната й наредба и прекрасната картина, която бе приковала възхитеното й

внимание. Не! Нямаше да влезе, щеше само за миг да погледа къщата под

прикритието на тъмнината и да си представи него вътре — също както в бъдеще,

когато той напуснеше града завинаги, тя щеше да идва на това място, за да си го

припомни в богатата обстановка на тази стая.

Докато стоеше така, Мери чу бърз, звънлив тропот на конски копита, видя

две яркожълти светлини да блясват в мрака и преди да може да си отиде,

двуколката на доктора спря пред къщата; Мери се дръпна назад в сянката на