Unknown - i 3e0c0223816db71f

въздъхна и си каза, че ще трябва да го помоли да не изпраща повече великодушни

подаръци на Неси и нея. Беше го видяла два пъти след първото си посещение в дома

му и всеки път все по-ясно разбираше дълбокото състрадание, с което той се

отнасяше към съдбата на Неси; но напоследък нещо я караше да отбягва да се среща

с него, да се бои от това странно чувство, което я обхващаше всеки път, щом

долавяше съчувствения поглед на черните му очи. Внезапно в паметта й изникнаха

току-що казаните от баща й думи и дори както беше съвсем сама в стаята, Мери

трепна и с болка се замисли какво ли е всъщност чувството, което изпитва към нея

този човек, проявил към нея само доброта и дружба. Може би беше добре дошло

обстоятелството, че скоро той трябваше да напусне града, че скоро щеше да се

сложи край на нейното несигурно и тревожно душевно състояние.

Но не беше ли чудно, че след като сметна това обстоятелство за добре

дошло, лицето й се помрачи от печал, че след като свърши да мие пода и седна да

кърпи нещо за Неси, не можеше да откъсне мислите си от Ренуик? Той беше й казал

да превърне живота си в картинна галерия, но в нейната галерия имаше сега само

една картина и това беше портретът на неговото лице. Кухнята, толкова мръсна и

разтурена едно време, сега светеше от чистота; в цялата къща цареше същият

безупречен ред както по-рано; главната й работа за днес беше свършена; и въпреки

това, макар че би трябвало да вземе някоя книга или да си намери друго

занимание, както я беше съветвал той, тя можеше само да седи и да мисли за него.

Това просто не беше за вярване!

Страница 243

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Наистина възможностите й да се забавлява не бяха неограничени, защото,

при все че завръщането й не бе причинило някакво явно вълнение по повърхността

на живота в града, Мери отбягваше хорските погледи и напоследък бе придобила

навика да излиза само след здрачаване. Само веднъж наруши това правило, когато

отиде до Дарок да види гроба, в който почиваха Денис и нейното дете. Същият влак

я заведе там, същите улици отново ехтяха от печалните й стъпки, но на табелката

на „Ломонд Волтс“ стоеше друго име, а лекарят, към когото беше се обърнала при

последното си злополучно идване, беше се покорил на зова на съдбата и също така

беше изчезнал във вечна забрава. Мери не бе покъртена от пристъп на остра скръб, когато застана пред гроба на Дарок Хил — обзе я само нежна тъга, предизвикана

главно от образа на невръстното й дете, което лежеше толкова близо до

коленичилата си майка и все пак бе тъй безвъзвратно загубено за нея. Колко

странно — помисли си тя, — че туптящото тяло на детето, тъй буйно живяло в

нейната утроба, сега лежеше в земята, откъснато от нея завинаги. Странно беше и

това, че тя, майката, никога не бе видяла и никога вече нямаше да види това

дете. Тя лежеше още в безсъзнание в селската болница, когато поради простуда и

поради преждевременното си раждане детето бе умряло, без тя да знае за него, без

да го види.

Когато се изправи и си тръгна от гробищата, потисна я чувство за

несправедливостта на смъртта на детето: тя съзнаваше, че заслужава наказанието

си и го приемаше, но мислеше, че нейното дете без друго е заслужавало

краткотрайното щастие на живота. Когато на връщане се качи във влака, Мери си

даде сметка, че това посещение е било последно — тя никога вече нямаше да дойде

на този гроб; — а когато влакът потегли от гарата, смътно си представи пред

замъглените си от мъка очи една призрачна фигура на перона, фигурата на Денис, който смело и ободряващо й махаше с ръка за сетно сбогом.

Сега, както седеше и шиеше с наведен надолу и замислен поглед, умът й се

занимаваше не със спомена за това сбогуване, а с предстояща друга не тъй

призрачна раздяла; в затворения кръг на интимните си разсъждения най-после, след

като изостави всички опити да излъже самата себе си, Мери си призна, че й става

мъчно, като си помисли за заминаването на доктор Ренуик от града. Тя ясно

виждаше разделящата ги пропаст и прехвърления през нея единствен мост на

неговото милосърдие, обаче съзнавайки, че не би посмяла да пожелае дори и

дружбата му и че копнее само той да бъде някъде наблизо, сметна, че може да си

позволи да тъжи за заминаването му. Ливънфорд щеше да бъде празен за нея тогава!

Мери не можеше да шие повече; очите й отказваха да виждат бодовете,