Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Боя се, че това твърде ясно показва от какво се страхува.

— Ние не я преуморяваме тука — възрази Гибсън; — ние щадим силите й в

много отношения!

— Зная! Зная! — отговори Ренуик. — Злото иде отвън. Виновен е

побърканият й баща. Какво можем да направим ние? Казваш, че ти си му говорил, аз

пък за него съм като червена кърпа за бик. Трудно е… — После, като сложи листа

обратно на писалището на Гибсън, той добави: — Това започва наистина да ме

тревожи. Това е симптом, който съм срещал и по-рано и които предвещава страшно

нервно разстройство. Не, ни най-малко не ми харесва!

— Ти ме изненадваш — каза директорът след кратко мълчание, през време на

което не сваляше от Ренуик острия си поглед. — Сигурен ли си, че не изпадаш в

крайност поради… да речем, поради пристрастие? — А когато приятелят му мълком

поклати глава, неуверено продължи: — Не би ли искал да видиш детето?… Само за

миг, разбира се… иначе ще го разтревожим.

Докторът се позамисли и отговори решително:

— Да, бих искал! Бих искал да се уверя в предположенията си. Много е

мило, че ми го предлагаш.

— Тогава аз ще я доведа — рече Гибсън, стана и додаде на път към

вратата: — Сигурен съм, че няма да я уплашиш! Не искам в никой случай да

споменаваш нещо за тази работа в упражнението.

Ренуик мълчаливо кимна в знак на съгласие и когато директорът излезе от

стаята, остана неподвижен, с леко наведена глава, с мрачен поглед, устремен към

написаното върху листа, сякаш странните, несвързани, вмъкнали се в превода думи

бяха се превърнали пред очите му във видение, което го плашеше и наскърбяваше.

Съзерцанието му бе прекъснато от влизането на директора, придружен от Неси,

която Ренуик никога още не беше виждал; сега, като разглеждаше слабичката й

прегърбена снага, кротките й, молещи очи, белия й, тънък врат, мекушавите й уста

и брадичка, той не се чудеше вече на стремежа й да се държи с две ръце за Мери, нито пък на това, че Мери от своя страна изпитва желание да я закриля.

— Това е една от най-силните ни ученички — дипломатично каза Гибсън,

като се обърна към Ренуик, след като седна на мястото си. — Ние се хвалим с нея

пред всичките си посетители. Тя има най-добрата памет в целия горен курс. Нали, Неси? — добави той и я стрелна с мигновен поглед.

Неси се изчерви от гордост и малката й душа се преизпълни от безгранично

удовлетворение и дълбока почит, примесена с известно смущение поради неясната за

нея цел, с която я бяха изправили пред това съчетание на величия — доктор Ренуик

и директора. Тя обаче разбираше, че въпросът е чисто реторичен, затова мълчеше и

стоеше, навела очи. Обутите й с износени обуща и груби вълнени чорапи тънки

крака малко трепереха, но не от страх, а само от вълнението, събудено от

внушителните личности пред нея. Тя знаеше, че не бива да говори, докато не се

Страница 236

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

обърнат направо към нея.

— Обичате ли занятията си? — любезно я попита Ренуик.

— Да, господине — плахо отговори Неси и го погледна като уплашена

сърничка.

— Не ви ли уморяват? — благо продължи той, без да се реши да придаде на

въпроса си по-определена форма.

Неси с очи поиска от директора позволение да говори и успокоена от

неговия поглед, отговори:

— Не, господине! Не много! Понякога ме боли глава. — Тя съобщи този факт

нерешително, като че ли можеше да се сметне за дързост от нейна страна да има

главоболие, но продължи по-уверено: — Преди около шест месеца баща ми ме заведе

при доктор Лори и той каза, че нищо ми няма. — Тя дори добави наивно: — Той

каза, че съм имала много умна глава.

Ренуик мълчеше, усетил малко ироничния поглед на Гибсън, но боязливите,

колебливи отговори на това плахо дете му се видяха толкова малко меродавни,

колкото и току-що споменатото мнение на надутия му колега; личното му

впечатление за нервното претоварване и изтощение на Неси се потвърди още повече, след като я видя.

— Чувам, че смятате да се състезавате за стипендията „Лата“ — най-после

забеляза той. — Не бихте ли предпочели да почакате още една година?

— О, не, господине! — припряно отговори момичето. — Трябва да я взема

тази година. Баща ми казва… — Лицето й се помрачи и скова; тя добави

по-сдържано: — Той би искал да я спечеля… а не е малко нещо едно момиче да

спечели „Лата“. Досега такова нещо не се е случвало, но аз мисля, че ще се