Unknown - i 3e0c0223816db71f

крехка девойка бе възкръсвал пред него като чудноват, настойчив зов, сякаш за да

му каже, че нишката на нейния живот още веднъж ще се вплете в тъканта на

неговото съществувание. Ренуик седна пред писалището си дълбоко замислен за нея, молейки се завръщането на Мери Броуди в този дом на скръбта, от който бе тъй

унизително прокудена, да не стане причина за някоя нова трагедия. След няколко

мига мислите му приеха друга насока, той извади от една преградка на писалището

си старо писмо, редовете на което, написани със закръглен почерк и извиващи

надолу през единствената страничка, бяха поизбледнели след четири години пазене.

Докторът го прочете наново; то бе единственото й писмо до него, с което му бе

изпратила малко пари — без съмнение жалки спестявания от оскъдната си надница, —

в стремежа си да се отплати поне малко за положените от него грижи. Стиснал

писмото в изящните, стесняващи се към върха пръсти на своята ръка, той остана

загледан право пред себе си и си я представи да работи, както току-що му бе

казала; да търка на колене пода, да пере, да мие, да изпълнява неприятните

задължения на своя занаят — да работи като слугиня.

Най-сетне докторът въздъхна, тръсна глава, сложи писмото обратно в

писалището и като видя, че му остава още цял час, докато дойде време да приема

болните, реши веднага да отиде при директора на училището и да поговори с него

доверително за състоянието на Неси Броуди. Той предупреди икономката си, че ще

се върне до четири часа, излезе от къщи и бавно се запъти към училището, потънал

в странни и сериозни размишления.

Училището бе съвсем наблизо, понеже тази стара градска институция се

намираше в центъра на града, вдадена малко навътре от общата линия на Чърч

Стрийт, за да може по-добре да изпъкне строгата, но хармонична архитектура на

олющената й фасада; сега на павираната площ пред нея гордо се издигаха два руски

Страница 234

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

топа на високи лафети, пленени при Балаклава* от командуваната от Морис Лата

рота Уинтънска доброволческа кавалерия. Обаче когато стигна след малко сградата, Ренуик влезе вътре, без да забележи нито фасадата, нито топовете; той се изкачи

по полегатата каменна стълба с изтъркани стъпала, мина по коридора, почука със

загрижен вид на вратата на директора и влезе, щом чу отговор.

[* Град в Крим, известен с битката между руси и англичани, станала на 25

октомври 1854 г. — Б.пр.]

Гибсън, който изглеждаше много млад за своята длъжност и чието лице още

не бе напълно придобило привичния израз на учен мъж, седеше пред затрупаното си

с книжа писалище посред малък кабинет със стени, закрити от рафтове с книги, и

нито за миг не вдигна поглед, но със задълбочен вид, макар и фигурата му да не

изглеждаше педантична в гладкия му кафяв костюм (той обикновено се обличаше в

кафяво), продължи да разглежда някакъв сложен пред него документ. Най-после

сериозното лице на Ренуик се отпусна в лека усмивка пред съсредоточеното

внимание на директора и в следващия миг той шеговито подхвърли:

— Вие сте все тъй прилежен, Гибсън! — А когато директорът стреснат

вдигна очи, продължи: — Просто се унесох в миналото, като те видях да се

занимаваш толкова усърдно.

Гибсън, чието лице се разведри, щом видя Ренуик, се отпусна в креслото,

с движение на ръката покани доктора да седне и добродушно отговори:

— Нямах представа, че си ти, Ренуик. Помислих, че някой от моята

мастилена команда е застанал там и трепери в очакване на справедливо възмездие.

За тези малки негодници е добре да ги кара човек да треперят от страх пред

всемогъщото началство.

Двамата размениха усмивка, почти толкова непринудена, колкото смехът от

ученическите им дни, и Ренуик промърмори:

— Ти си цяло олицетворение на стария булдог Морисън. Трябва да му го

кажа, когато се върна в Единбург. Този комплимент ще му хареса.

— Искаш да кажеш, тази шега! — възкликна Гибсън с унесен в миналото

поглед. — Господи! Колко ми се иска да се върна пак там! Ти си щастливец! —

После изведнъж втренчено изгледа приятеля си и каза: — Да не си дошъл вече да се

сбогуваш?

— О, не! Какво разправяш — весело отговори Ренуик. — Има още шест

месеца, докато тръгна. Има още време, докато те оставя в този пущинак. — След

тези думи изражението му се промени, той загледа за известно време пода, сетне