Unknown - i 3e0c0223816db71f

Тя долавяше колко му се иска да приеме неговото предложение, но отхвърли

тази съблазнителна възможност с думите:

— Аз се върнах по собствено желание, за да се грижа за Неси! Не бих

могла да я оставя сега. Тя е водила ужасен живот в течение на последните няколко

месеца и ако си отида пак, кой знае какво може да й се случи.

Тогава Ренуик разбра, че тя бе твърдо решила да остане, и тозчас го обзе

дълбока грижа за нейното бъдеще, като че ли я виждаше вече принесена в жертва на

олтара на собственото себеотрицание, въпреки неговата намеса, станала жертва на

безумната гордост на баща й. Какъв смисъл бе имало да я спаси, да й помогне да

се изскубне от смъртта, щом тя искаше пак да се върне в същата обстановка, при

същата опасност в още по-страшна форма? Той така се развълнува, че сам се учуди

на обзелата го тревога, но бързо прикри чувствата си и весело възкликна:

— Ще направя всичко, каквото мога за Неси! Ще се видя с Гибсън още днес

или утре. Всичко, което е по моите сили, ще бъде сторено. Не се тревожете за нея

толкова много. Щадете повечко себе си.

Страница 233

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Когато Ренуик каза тези думи, Мери долови, че е постигнала целта на

посещението си и понеже се стесняваше да му отнема повече време, веднага стана и

се приготви да си върви. Докторът също се изправи, но не се запъти към вратата, а остана, мълчаливо загледан в нейното лице, което, както стоеше права, бе леко

озарено от един заблуден лъч на бледото мартенско слънце, толкова бледен в

дъното на стаята, че блестеше на бузите й като лунна светлина. Развълнуван както

един друг мъж, който я бе гледал на лунна светлина, доктор Ренуик затаи дъх пред

нейната красота, която беше тъй лъчезарна в това осветление, която се открояваше

още повече на фона на простичкото й, неелегантно облекло, а във въображението си

я обличаше със сатен в убит бледолилав цвят, представяше си я под сребристото

сияние на спокойна южна луна, в някоя градина във Флоренция или дори на някоя

тераса в Неапол. Когато тя смело направи първата крачка с малкото си краче,

обуто в груба обувка, за да си отиде, у него се събуди странно желание да я

задържи, но не можа да промълви нито дума.

— Сбогом — чу я той да казва. — Благодаря ви за всичко, което направихте

за мене — сега и преди.

— Сбогом — машинално отговори Ренуик и я изпрати в хола, съзнал, че тя

си отива. Отвори вратата пред нея, видя я да слиза по стъпалата и с внезапното

чувство, че може да я загуби, се подчини на вътрешния си порив и извика

припряно, неумело, като ученик:

— Скоро ще дойдете пак, нали? — Но засрамен от собствената нескопосност,

слезе долу при нея и се помъчи да обясни думите си: — След като се видя с

Гибсън, искам да ви съобщя какво съм направил.

Мери отново го погледна с благодарност, каза: „Ще дойда идущата

седмица“, излезе на пътя и бързо си отиде.

Когато се обърна и бавно влезе в собствения си дом, Ренуик усети да го

обзема учудване от това, което току-що бе извършил, от неочаквано изказаното

желание тя да го посети скоро пак; но макар отначало и да отдаваше това, малко

засрамен, на непреодолимото обаяние на нейната красота в светлината, озарила я в

неговата стая, по-късно честно си призна, че това не бе единствената причина за

поведението му. Мери Броуди винаги бе представлявала за него странно красиво

същество — благородна, смела душа, вплела къса и трагична нишка от своя живот в

неговото съществувание в града. От онзи миг, когато за първи път бе я видял в

безсъзнание, в печално състояние, всред заобиколилата я непроходима кал, като

лилия, изтръгната от корен и захвърлена на бунището, към нея го бе привлякла

нейната безпомощност и младост; по-късно го въодушеви търпението и смелостта, с

които тя без всякакво оплакване прекара продължителното си боледуване и посрещна

мъката, причинена от смъртта на детето й; Ренуик беше съзрял, и то ясно, че

макар и да бе принадлежала на друг, тя бе останала чиста и непорочна като

озарилата я преди малко светлина. Мери бе събудила неговото възхищение и интерес

и той беше си обещал, че ще й помогне да изгради живота си наново, но щом и

позволиха силите, девойката избяга от града, изтръгна се от мрежата на

безчестието, която сигурно вече усещаше около себе си. През годините на нейното

отсъствие понякога той бе мислил за нея; често споменът за тъничката, бяла и