Unknown - i 3e0c0223816db71f

хонорара, който ви изпратих?

— От вашето писмо аз научих вашия адрес… след като избягахте, без да се

Страница 230

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сбогувате! — извика Ренуик. — Друг хонорар от вас не ми трябваше. — Неговата

радост да я види беше толкова странна и тя го чувствуваше странно близък, като

че не бяха изминали четири години, откакто бе говорил с нея за последен път,

като че още седеше до нейното легло и с бодрата си жизненост я караше да се

върне към живота. — Разкажете ми всичко, което сте правила — не спираше той, за

да я накара да се отпусне. — Поразвържете си езика. Искам да видя, че не сте

забравили старите си приятели.

— Не съм ви забравила, докторе, иначе нямаше да съм тука сега. Никога

няма да забравя всичко, което направихте за мене.

— Ш-шт! Не искам да си развързвате езика на такива теми! Искам да

говорим за самата вас. Сигурен съм, че през това време сте успели да накарате

целия Лондон да падне на колене пред вас.

Мери поклати глава при тези думи и с проблясваща в очите й лека насмешка

отговори:

— Не! Самата аз заставах на колене… за да търкам подове и да мия

стълбища!

— Какво! — провикна се докторът, поразен и огорчен. — На такава работа

ли сте била?

— Аз не се плаша от тежка работа — непринудено каза Мери. — Тя ми

помагаше: отвличаше мислите ми от собствените ми несрети и нещастия.

— Вие не сте създадена за такова нещо! — с упрек заяви Ренуик. — Това е

скандал! Много лошо постъпихте, като избягахте по този начин. Щяхме да ви

намерим някаква по-подходяща работа.

— Тогава исках да избягам от всичко — тъжно отвърна Мери. — Не исках

никой да ми помага!

— Да не направите пак такова нещо! — каза Ренуик с известна строгост. —

Да не вземете пак да избягате, без да кажете едно „сбогом“?

— Не — меко отговори Мери.

Ренуик не можа да се сдържи да не се засмее на смирения й вид; той я

покани да седне, притегли едно малко столче за себе си съвсем близо до нея и

каза:

— Съвсем съм забравил всички правила на учтивостта, та ви държа права

толкова време, но повярвайте ми, госпожице Мери, за мене беше толкова неочаквана

и приятна изненада да ви видя пак! Не бива да бъдете много строга към мен! —

После, след кратко мълчание, попита: — Нали получихте моите писма? Но те са ви

навявали печални спомени за този град, нали?

Мери поклати глава:

— Искам да ви поблагодаря за тях. Никога нямаше да се науча за смъртта

на Мама, ако не бяхте ми писали. Тези писма ме доведоха обратно тука.

Той я изгледа продължително и отговори:

— Аз бях сигурен, че ще се върнете някой ден. Чувствувах го. — После

додаде: — Но кажете ми, какво всъщност ви накара да си дойдете?

— Неси! Сестра ми Неси! — бавно промълви Мери. — Положението у дома е

било ужасно и тя е страдала. Тя имаше нужда от мен и ето че аз се върнах. И

заради нея съм дошла при вас. Това е много безочливо от моя страна, след като

вече направихте за мене толкова много! Ще ми простите ли? Имам нужда от помощ!

— Кажете ми с какво искате да ви помогна и аз те го направя — възкликна

Ренуик. — Болна ли е Неси?

— Не в пълния смисъл на думата — каза Мери, — но в известни отношения ме

тревожи; много е нервна, много лесно се възбужда. Ту се смее, ту плаче, много е

отслабнала и като че ли яде твърде малко. Обаче, макар това да ме безпокои, в

действителност не съм дошла поради това. — Тя замълча за миг, за да събере

смелост да му каже, после храбро продължи: — Думата е за баща ми. Той се държи

чудновато към нея, не лошо, но я насилва да се занимава с уроците си без мярка, да учи през цялото време, не само в училище, но и по цели вечери… всяка вечер.

Затваря я сама и я кара „да заляга“, както казва той, за да спечелела

стипендията „Лата“. Той е решил това за себе си. Неси ми разказа, че й го набива

в главата всеки път, щом я види, и я заплашва с какви ли не наказания, ако се

провали. Ако я остави на мира, тя ще си учи сама, но той все й натяква и

натяква, а тя е толкова слабичка, че ме е страх да не й стане нещо! Снощи плака

цял час в прегръдките ми преди да заспи. Много се тревожа!

Докторът погледна малкото й, печално, загрижено личице и живо си я

представи как успокоява и утешава сестра си, спомни си изведнъж за детето, което

бе загубила въпреки всичките му усилия, и отговори със сериозно изражение:

— Виждам, че се тревожите, но е много трудно да се намеси човек в тази