Unknown - i 3e0c0223816db71f

в старата си стая, където се съблече и седна да чака, докато чу да идва горе

първо Неси, после баща й, чу ги как се събличаха. Най-после не се чуваше вече

нищо. Къщата потъна в тишина. Тя чака дълго време в тази малка стая, в която

вече беше преживяла толкова много в очакване и жестока мъка. Пред нея се

замяркаха мимолетни видения от миналото — на бденията й пред прозореца, когато

не беше откъсвала очи от сребърните дървета, на Роза (къде ли беше тя сега?) и

хвърлената от нея ябълка, на бурята, на разкриването на тайната й; спомнила си

собствените скръбни преживелици, Мери взе решение да спаси Неси от заплашващото

я нещастие, дори с цената на саможертва, доколкото това зависеше от слабите й

човешки сили. С тази мисъл Мери безшумно стана, отвори вратата, беззвучно се

промъкна през площадката, влезе в Несината стая и се шмугна в леглото до сестра

си. Тя стисна в прегръдка студеното, крехко телце на детето, затърка изстиналите

му крака, помъчи се да го стопли със собственото си тяло, да успокои риданията

му, да го утеши с гальовно нашепвани думи и най-после успя да го приспи. Така

със заспалото сестриче в обятията си Мери остана още дълго будна, потънала в

размисъл.

>>

VI

Мери гледаше картината, която в самотно величие висеше на тъмната

червена стена, унесена във възторжено съзерцание, откъснало я за миг от

потискащите я смут и тревога. Тя стоеше права, чистият й профил се изрязваше на

светлината на отсрещния прозорец, главата й беше отметната назад, устните — леко

притворени, сияещите й очи впити с дълбоко внимание в платното, от което лъхаше

студена сива мъгла, паднала над спокойни сиви води, меко обгърнала високи тихи

дървета, сребристи, както дърветата пред нейния прозорец, обвила тънките,

неподвижни стъбла на тръстиката, която заграждаше езерото. Мери се издигна над

обърканото душевно състояние, с което бе влязла в тази къща, гледайки

изключителната и тъжна красота на картината, предаваща тъй сдържано примирението

на природата, което сякаш излизаше от рамката си и я вълнуваше като мечта, като

печално и все пак ведро размишление за скръбта на собствения й живот.

Мери бе толкова погълната от съзерцанието на картината, привлякла

погледа й, когато седеше смутена в тази наредена с толкова вкус стая, тя бе

толкова трогната от противоречивите чувства, събудени от чудната, вълнуваща

красота, която бе я накарала неволно да се изправи и да застане пред нея, че не

забеляза лекото и нечуто отваряне на полираната махагонова врата; не забеляза и

мъжа, който влезе в стаята и сега се любуваше на бледия й преобразен профил със

същата задълбоченост, също тъй мълчаливо и унесено, както тя гледаше картината.

Той стоеше също така неподвижно, както и Мери, сякаш се боеше да не наруши

очарованието, навеяно от нейното присъствие, но я гледаше с удоволствие и чакаше

тя да насити очите си с хубостта на спокойното езеро.

Най-после Мери отмести погледа си, въздъхна, несъзнателно се обърна и

като вдигна пак черните си очи, внезапно го видя. В същия миг изчезналото й

смущение я обзе отново, изостри се чувството на срам; тя се изчерви и обори

глава, когато мъжът се приближи до нея и благо й стисна ръка.

— Това е Мери — рече той. — Мери Броуди е дошла пак да ме види.

С голямо усилие девойката вдигна плахите си очи, погледна го и отговори

с тих глас:

— Виждам, че още ме помните. Мислех, че ще сте ме забравили… Аз… аз

толкова съм се променила!

— Променила! — възкликна мъжът. — Съвсем не сте се променила, освен че

сте станала по-хубава от преди! Ш-шт! Защо се срамувате от това, Мери? Не е

престъпление да бъде човек красив като вас.

Мери леко се усмихна, а той продължи весело:

— Колкото за това, че не съм ви забравил — как бих могъл да забравя една

от първите си пациентки, тази, която ми създаде слава; когато се борех с живота

и нямах в тази стая нищо освен празния сандък, в който бяха пристигнали моите

книги.

Тя плъзна поглед по сегашната богата наредба на стаята и все още малко

стеснена, отговори в тон с вълнуващите я мисли:

— Има и нещо повече от всичко това тук, доктор Ренуик!

— Виждате ли! Ето какво направихте вие за мене — възкликна той. —

Създадохте ми име, като победихте болестта с твърдия си дух. Вие извършихте

работата, а аз получих славата.

— Вие получихте само славата — бавно отговори тя. — Защо ми върнахте