Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Не мога вече така хубаво да ям без моите зъби!

— Не искаш ли гореща палачинка с масло? — запита Мери с предразполагащ

тон.

— Как да не искам! — не се забави отговорът. — Къде е?

Мери даде на бабата палачинката, видя как тя жадно я сграбчи и как

започна лакомо да я унищожава, приведена над огъня. Съзерцанието й бе прекъснато

внезапно от шепот на самото й ухо:

— Мери, миличка, моля ти се, дай и на мен една!

Неси беше влязла вътре и сега протягаше молеща длан и чакаше да сложат

там във вид на топло утешение току-що опържена палачинка.

— Ще получиш не една, ами две — извика развеселена Мери. — Да! Колкото

поискаш. Аз съм направила много.

— Много са хубави — с удоволствие възкликна Неси. — Просто са чудесни! И

ти ги направи толкова бързо, пък и кухнята стана съвсем друга, честна дума! Сега

е пак като едно време! Те са леки като перце! Също както ги правеше Мама, също

така вкусни, да, по-вкусни, отколкото бяха тогава. Ау… ау… чудесни са!

Заслушана в това бърборене на Неси и загледана в бързите й, нервни

движения, докато ядеше, Мери започна да разглежда сестра си по-внимателно,

отколкото досега, и постепенно я обзе чувство на смътна, но дълбока тревога.

Несериозното и непрекъснато брътвене на сестра й, поривистите и малко несдържани

движения, които забеляза сега при по-съсредоточено наблюдение, като че ли

издаваха състояние на подсъзнателно нервно напрежение, което я обезпокои, а

когато се вгледа в слабичките очертания на порасналото й тяло и обърна внимание

на леко хлътналите й бузи и слепи очи, Мери неволно попита:

— Неси, миличка, сигурна ли си, че си добре?

Неси натъпка последните остатъци от палачинката в устата, преди

изразително да отговори:

— Сега ми е все по-добре и по-добре… особено след като си хапнах това.

Палачинките на Мери са добри, но самата Мери е още по-добра! — Тя подъвка за миг

и сериозно добави: — Един-два пъти ми беше много зле, но сега съвсем нищичко ми

няма.

Това внезапно хрумване, разбира се, беше глупост, помисли си Мери, но

въпреки това реши да направи всичко в кръга на възможностите си, за да извоюва

за Неси поне малка почивка от ученето, което, както й се струваше, изтощаваше

недостатъчните сили на нейния недоразвил се още организъм. Донякъде от любов към

сестричето, но главно поради събудения от хилавостта на Неси силен майчински

инстинкт, горещо съчувствие завладя Мери, тя покровителствено прегърна слабите й

рамена, притисна я близо до себе си и благо пошепна:

— Ще направя всичко, каквото мога. Ще видиш. Няма такова нещо, което не

бих направила, за да те видя здрава и щастлива.

Докато сестрите стояха така прегърнати, старицата вдигна глава от огъня

и когато ги видя, мигновено дълбоко прозрение сякаш проблесна в замъгления й

старчески ум, защото тя рязко забеляза:

— Внимавайте да не ви види така. Не се прегръщайте пред него и не му

показвайте, че толкова се обичате. Не! Не! Той няма да търпи никой да му се

бърка с Неси. Остави я на мира, остави я на мира. — Резките нотки в гласа й се

притъпиха при последните думи, погледът й пак се помъти, тя се обърна с

проточена, неприкрита прозявка и замърмори: — Искам си чая. Не е ли още време?

Не е ли време Джеймс да се прибере?

Мери погледна въпросително сестра си, тъмна сянка отново легна на челото

на Неси и тя мрачно промълви:

— Можеш да запариш чая. Ей сега ще си дойде. Тогава сама ще видиш: щом

Страница 227

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

си допия чашата, това ще бъде сигнал да ме изпъди в гостната. До гуша ми е

дошло!

Мери не отговори и мълком отиде в килера да запари чая; сега я обзе

внезапен спотаен страх в очакване на предстоящата среща с баща й; чувството й на

самопожертвувателна грижа за сестричето й заглъхна за миг и цяла разтреперана, тя се помъчи да си представи как ще бъде посрещната от него. Очите й, устремени

с невиждащ поглед към облаците пара, вдигащи се от врящия чайник, запримигаха

при спомена как зверски я беше ритал, когато лежеше в хола, как този ритник бе

станал донякъде причина за пневмонията, която насмалко не й отне живота, и тя

бегло си зададе въпроса дали той някога е съжалявал за тази своя постъпка, дали

поне се е сетил за това в течение на четиригодишното й отсъствие. А самата тя?

Споменът за този ритник бе живял в нея с месеци, болката от него бе продължила

през цялото време, докато бе бълнувала, измъчвана от дългото боледуване,