Unknown - i 3e0c0223816db71f

тръби, одобрително опипваше тежките четвъртити плочи. Всичко бе направено от

най-добър материал и въпреки че това се отрази чувствително на кесията му, дори

я изпразни, тъй като той винаги щедро харчеше за себе си и никога не би се

поскъпил за своята къща, Броуди се гордееше, че най-после я построи, гордееше

се, че напусна наетата къща на площада Ливънгроув, гордееше се, че притежава

онова, което бе съставлявало най-съкровеното му желание. И беше прав. Никой не

му се присмя открито. Една вечер, скоро след като къщата бе завършена един от

безделниците на площада Крос се отдели от своята група, която се навърташе там

без работа, и приближи до Броуди.

— Добър вечер, господин Броуди — хлъцна той, погледна към приятелите си

за насърчение и после пак се взря в Броуди. — А как е замъкът тази вечер?

Броуди го изгледа спокойно.

— По-добре от тебе — отговори той и с ужасна сила блъсна юмрука си в

лицето на грубияна, после извади чиста ленена кърпичка от джоба си, избърса

кръвта от пръстите си, хвърли кърпичката презрително на земята до падналия човек

и спокойно отмина.

Положението на Броуди в града през последните пет години се бе

чувствително променило: след построяването на къщата към него се отнасяха с

повече страхопочитание, признание и боязън: поради оригиналността му в

обществото го търсеха повече и постепенно той стана по-забележителен гражданин с

много познати и без приятели.

Сега той хвърли последен поглед върху имота си, изпъна рамене и тръгна

надолу по пътя. Той не беше се отдалечил много, когато долови, че зад завесите

на една от полуразрушените къщи край пътя наднича някой и с вътрешно

удовлетворение установи, че това беше малкият Петигру, бакалинът, който

неотдавна се бе преместил в този отбран квартал и отначало се бе опитал да си

създаде име, като слиза в града заедно с Броуди. Големият човек понесе тази

дързост първия ден, но когато на втората сутрин видя дребничкия незначителен

бакалин отново да го чака, той се спря.

— Петигру — каза Броуди спокойно, — страхувам се, че днес не виждам

много добре. Тази сутрин ми се виждате много дребен и мъничък, а утре може

изобщо да не ви забележа. Освен това аз ходя много бързо. Вървете си, както ви е

походката, но не измъчвайте малките си криви крачета, за да вървите заедно с

мен. Довиждане.

Като минаваше сега покрай къщата, той се усмихна саркастично, защото си

спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал

да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.

Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където

на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак

на уважение, отреден само за най-видните граждани.

— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по

Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна

до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един

незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена

мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й

със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше

шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само

прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като

отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да

стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на

положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен,

запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото

имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също

избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс

Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше,

мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на

двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение.