Unknown - i 3e0c0223816db71f

Влакът, тръгнал в три и двадесет от Глазгоу за Ардфилан и завършил

успешно първата половина от пътуването, остави Овъртън зад себе си, премина под

ниските, влажни, изпълнени с пушек сводове на тунела Килмахю, изскочи на светлия

простор на мартенския следобед с отривисто тържествуващо изсвирване, което

остави зад локомотива виеща се лента пара, подобна на дълъг флаг, и започна леко

да се спуска по неголемия наклон, с който линията се приближаваше към

Ливънфордската гара. Влакът не беше тежко натоварен, много от вагоните бяха

празни, а в няколко имаше само по един пътник; сякаш горд с това, че беше успял

да изкачи стръмното нагорнище на Пойндфолд и да мине през тъмните опушени пещери

на Килмахю, влакът пое нататък с по-бавен и равен ход през рохкавите, възкафяви

полета, които линията пресичаше като дълга, стесняваща се в далечината бразда.

Във влака, сама в купето, в един ъгъл с лице към локомотива, със сложено

до нея малко куфарче, което представляваше целия й багаж, седеше една девойка.

Облечена в простичко сиво костюмче от здрав, евтин вълнен плат, с добре

прилягаща, но демодирана кройка, и със сива кадифена шапчица на тъмните си,

прибрани в стегнат кок коси, на която имаше само тясна розова панделка, събрана

от едната страна в скромна фльонга, тя седеше изправено, но спокойно, устремила

поглед през прозореца, и жадно, сякаш с тъга, се вглеждаше във всяка подробност

на променливата гледка. Лицето й бе слабо, носът — прав и фин с нежни ноздри, Страница 222

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

устните — изразителни и подвижни, хубостта на високото й, гладко бяло чело бе

подчертана от привлекателните й черни очи; от цялото й лице лъхаше печална

прелест — чиста и ясна тъга, сякаш някаква тежка, скръбна преживелица бе сложила

на всяка негова черта едва доловим и все пак неизличим отпечатък на страдание.

Тази слаба, безрадостна сянка, която леко омрачаваше и дори подсилваше красотата

на лицето й, правеше девойката да изглежда по-възрастна от своите двадесет и две

години, придаваше й вид на неотразимо обаяние, на неподправена искреност, която

изпъкваше още повече благодарение на строгата простота на облеклото. Както

лицето, така и ръцете й, макар и по друг начин, веднага привличаха вниманието: без ръкавици (те лежаха на коляното й), тези ръце, обърнати нагоре с дланите, леко и неподвижно почиваха на скута й. Лицето на девойката беше лице на мадона, но ръцете й, твърде червени, захабени и малко подпухнали, бяха ръце на слугиня; и ако страданието бе одухотворило лицето с по-възвишена красота, ръцете

красноречиво говореха за непосилния труд, който ги бе докарал до тази затрогваща

грозота, така силно контрастираща с лицето.

Впила поглед в прозореца, девойката бе тиха и неподвижна както

собствените й загрубели от работа ръце, но въпреки това на изразителните й черти

трептеше лека възбуда, издаваща вътрешния смут на нейното буйно биещо сърце.

Ето, мислеше си тя, това е стопанството на Мейнс с кафявите, разорани ниви и

плискащите се край тях, гонени от вятъра пенести вълни на Устието! Ето хармана, като квадратно жълто петно на фона на събраните накуп ниски белосани къщурки; ето и посивялата от бури кула на Линтънския фар и непроменените като нея синкави

масивни очертания на самата скала; ето на небето се открояваше дългата тънка

плетеница на корабостроителницата „Лата“, а ето че пред погледа й изпъкваше

островърхата кула на общината. Трогната от вълнуващата я гледка на всички тези

толкова добре познати места, девойката си мислеше как нищо не беше се променило, как всичко това бе трайно, сигурно и здраво. Тя. Мери Броуди, се бе променила и

сега с тъга копнееше да е такава, каквато е била, когато живееше по тези места, преди нажеженото желязо на случайността да бе сложило своето клеймо на челото й.

Унесена в тези размишления, с внезапна остра болка, сякаш в душата й се отвори

стара рана, тя забеляза ливънфордската селска болница, където два месена бе

лежала, борейки се със смъртта, където бе умряло нейното дете; при този

неочакван, мъчителен спомен ведрото й лице се помрачи и макар че тя не заплака —

сълзите й бяха отдавна изплакани, — устните й болезнено трепнаха. Мери видя

прозореца, през който с втренчен поглед бе непрекъснато гледала небето,

покритата с чакъл алея, заградена от лаврови храсти, по която бе направила