Unknown - i 3e0c0223816db71f

едновременно и избухна в продължителен пристъп на дрезгава кашлица. — Че

потупайте ме по гърба, да ви вземат дяволите! — изхриптя той с изкривено лице и

насълзени очи, наведе се напред и се заклати като болен изтощен слон. —

По-силно! По-силно! — закрещя Броуди, когато единият от писарите скочи от

мястото си и го заудря по превития гръб.

— Лоша кашлица — рече младежът, когато припадъкът най-сетне отмина! —

Ето какво става, като седите с влажни дрехи.

— Ами! Това съвсем не беше кашлица… не — отговори Броуди и си избърса

лицето с ръкава. — Никога още не съм носил палто и никога няма да нося. Изгубих

си някъде чадъра, но няма значение, от дъжда като че ли винаги ми е ставало

хубаво. Аз съм як като клайдсдейлски жребец! — И той изправи мършавата си снага, за да им докаже, че е здрав мъжага.

— Неси не се е метнала на вас, господин Броуди — забеляза пак писарят. —

Тя няма чак толкова здрав вид.

Броуди свирепо го изгледа и гневно закрещя:

— Тя е здрава като канара. Да не сте и вие от ония глупаци, дето все

изкарват хората болни. Казвам ви, че нищо й няма. Беше малко неразположена

миналия месец, но то е дребна работа. Заведох я при Лори и той каза, че глави

като нейната били една на хиляда… да, аз пък бих казал — една на милион! — Той

тържествуващо ги огледа, посегна към шишето, за да изрази ликуването си, но

забеляза, че е празно, грабна го и с безпогрешна точност го запрати в кошчето за

боклук в ъгъла, откъдето по-късно то бе извлечено и захвърлено в Ливън

благодарение на великодушието на един от многострадалните му колеги. — Видяхте

ли какво значи мерене! — весело възкликна Броуди. — Аз имам вярно око! Аз мога, без да ми мигне окото, да улуча тичаш заек от петдесет крачки! Заек. Дявол да го

вземе! Да бях там, където ми е мястото, щях да си ходя на лов и яребиците и

фазаните щяха да падат като зърна на градушка. — Той тъкмо се канеше отново да

заговори за благородното си потекло, когато погледът му спря на часовника. —

Боже! Я гледай ти. То било, кажи-речи, пет часът. В моята компания времето

минава незабелязано. — Той шеговито намигна, закиска се и пак подхвана: —

Времето лети, когато човек работи здравата, както би казал тоя надут тип Блер.

Но май че трябва да ви оставя, мили мои. Вие сте добри момчета и аз много ви

обичам, обаче сега трябва да свърша една по-важна работа. — Той потърка ръце в

блажено предчувствие и добави със закачлив поглед: — Ако моят любимец дойде

преди пет, кажете му само, че сметките му са наред и кажете, че съм отишъл да му

купя дрънкалка. — Той тежко се надигна от стола, сложи си шапката, на два пъти

оправи прашната й периферия, докато я нагласи под желания ъгъл, взе тежкия

бастун и вече със съвсем пиянска важност застана на вратата със своята поклащаща

се фигура. — Момчета! — извика той, размахал бастуна, за да подчертае думите си.

— Само да знаехте къде отивам, очите щяха да ви изскочат от завист. Но вие не

можете да отидете там. Не! Не! В този град има само един човек, който може да

отиде на това чудесно място. — Той ги огледа внушително, додаде с дълбоко

драматично чувство: — И този човек съм аз! — хвърли последен поглед на техните

сдържани, но объркани лица и бавно излезе.

Щастливата звезда не му изневери, защото, докато се клатеше шумно из

коридорите и се блъскаше ту тук, ту там със залитащите си крачки, Броуди не

срещна никого; в пет без пет той изскочи от главната врата на открито и се

запъти към дома.

Дъждът беше спрял, въздухът лъхаше свеж и прохладен в тъмнината, където

току-що запалените лампи блещукаха по мокрите улици като безкраен низ топазови

луни по повърхността на черна, застояла вода. Правилното редуване на тези

отражения, всяко от които като че плуваше предателски към него, както вървеше, ужасно много забавляваше Броуди; той се захили и си каза, че непременно ще

разправи на Нанси за преживелиците си с това чудновато, обърнато надолу с

главата небесно явление. Нанси! Броуди се изкиска на глас, като си помисли за

всичко, което имаха да си кажат тази вечер, като се започне от съчиняването на

едно истински хапливо писмо до оная в Лондон и свърши с чудесното предложение, което бе решил да направи на самата Нанси. Разбира се, тя ще се поразстрои, като

го види да се връща — той го призна това великодушно на тъмнината — пийнал малко

повече от обикновено, но неочакваното, възхитително предложение за женитба щеше