Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Не, няма да го направя — без да се замисли, извика Нанси. — Как можа

да ти дойде на ум! Щом ще отговаряш, трябва да й отговориш сам.

— Е, поне ще ми помогнеш да си напиша отговора — възрази той. — Да

речем, ще го напишем двамата заедно, когато се върна довечера. Ти с твоята умна

глава положително ще измислиш нещо хубаво, за да го напиша в писмото.

— Почакай до довечера тогава — отговори Нанси след кратко размишление, —

а пък аз ще си помисля дотогава.

— Чудесно! — провикна се Броуди, зает вече в ума си с мисълта как

вечерта заедно с нея ще се залови за тази примамлива задача: да съчинят жесток

отговор на дъщеря му. — Ще обединим усилията си. Аз зная какво можеш, когато

поискаш.

Едва бе изговорил тези думи и от далечината се дочу неясна свирка, която

ту се засилваше, ту отслабваше, но не заглъхваше и звучеше в стаята с глуха, но

безпощадна настойчивост.

— Боже мили! — сепна се Нанси. — Свири девет часът, а ти още не си

излязъл от къщи. Ако не бързаш, страшно ще закъснееш! Хайде сега, върви!

— Пет пари не давам за проклетите им свирки! — мрачно отговори Броуди. —

Щом искам, ще закъснея. Човек може да помисли, че съм роб на тая омразна свирка, щом ме кара да се разделя с теб точно когато не искам да изляза.

— Аз пък не искам да те уволнят, мили мой! Какво ще правиш, ако изгубиш

службата?

— Ще си намеря по-добра. Тъкмо си мисля за това напоследък. Туй, което

имам, не е достатъчно за мен.

— Глупости, Броуди! — помъчи се да го успокои Нанси. — Много си добре

така. Ще търсиш по-добро, а ще намериш по-лошо. Хайде тръгвай, аз ще те изпратя

до вратата.

Изражението му се смекчи, той я погледна, послушно стана и възкликна:

— Ти не се безпокой, Нанси. Винаги ще имам достатъчно, за да издържам

теб. — При входната врата Броуди се обърна към нея и рече с глас, който прозвуча

почти покъртително: — Ще мине цял ден, докато те видя пак!

Нанси малко се отдръпна, полупритвори вратата и отговори ни в клин, ни в

ръкав:

Страница 215

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ех, че утро! По-добре да вземеш чадър вместо тоя никакъв бастун. Да не

забравиш, че трябва да обядваш някъде навън днес?

— Няма да забравя — покорно каза Броуди. — Знаеш, че винаги помня,

каквото ми казваш. Хайде сега… целуни ме, преди да тръгна.

Нанси беше готова да хлопне вратата пред носа му, но когато го видя как

стои насреща й, нещо като че се стопи в нея, тя се повдигна на пръсти, проточи

врат и докосна с устни дълбоката бръчка, която разделяше челото му на две.

— Ето — едва чуто пошепна тя, — това е целувка за човека, който си бил.

Без да разбере, Броуди я гледаше с очи, в които светеше молба и въпрос

като в очи на вярно куче.

— Какво каза? — тъпо я запита той.

— Нищо — безгрижно отвърна Нанси и пак се дръпна. — Само се сбогувах с

тебе.

Броуди се подвоуми и гузно замънка:

— Ако казваш… ако си мислиш за… за пиенето, искам да ти кажа, че реших

вече да го намаля сериозно. Зная, че не ти харесва, като пия толкова много, и

искам да ти доставя удоволствие, момиче.

Тя бавно поклати глава и го изгледа с някакъв странен, дълбок поглед.

— Съвсем не мислех за това. Щом чувствуваш, че трябва да си пийнеш,

пийни си. Това е единственото… мисля, че това те разтушава. Хайде, върви сега!

— Нанси, мила, ти добре ме разбираш — промърмори Броуди разчувствувано.

— Какво ли не бих направил за тебе, когато си такава! — Той тежко пристъпи от

крак на крак, малко нещо засрамен от собствения си изблик, после с хрипкав глас, в който се долавяше потиснато вълнение, додаде: — Е, аз… аз тръгвам, момиче.

Довиждане.

— Довиждане — спокойно отвърна Нанси.

Броуди я погледна за сетен път в очите, обърна лице към сивото и печално

утро и тръгна под дъжда — чудновата фигура без палто, увенчана с екстравагантна

широкопола четириъгълна шапка, изпод която на всички посоки стърчаха гъсти вълма

неподстригана коса, с ръце на гърба и нелепо влачещ се в калта зад него тежък

ясенов бастун.

Той вървеше по пътя с ум, размътен от противоречиви мисли, към които се

добавяше смущение поради несдържания изблик на интимните му чувства; но

постепенно над тази бърканица надделя съзнанието за едно-единствено нещо: колко

скъпа му е Нанси! Тя беше от същото тесто като него и го разбираше, знаеше от

какво има нужда и си даваше сметка, както току-що бе забелязала, че понякога му

се иска да се разтуши с някоя чаша уиски. Броуди не усещаше как дъждът мокри