Unknown - i 3e0c0223816db71f

някой езичник-китаец.

— Какво знаеш ти за китайците? — ядно отвърна той и най-после

съсредоточи вниманието си върху рибата и бавно захвана да я яде на големи залци.

След миг той забеляза с променен тон: — Това е много вкусно, Нанси; такова нещо

с удоволствие бих ял всяка сутрин.

Нанси продължаваше да го гледа с някаква странна сдържаност, докато той

поднасяше храната към наведената си уста, но изведнъж, сякаш поразена от някаква

мисъл, извика:

— Божичко, къде ми е умът! Съвсем забравих, че тази сутрин дойде писмо

за тебе!

— Какво! — възкликна Броуди, спря да яде й с изненада я погледна изпод

прошарените си гъсти вежди. — Писмо за мен!

— Да. Съвсем го забравих от бързане да ти приготвя закуската. Ето го. —

Тя взе писмото от края на бюфета и му го подаде. Броуди задържа писмото за миг в

протегнатата си ръка, дръпна го към себе си с озадачен поглед, забеляза, че носи

лондонски печат, провря дебелия си палец в плика, разкъса го и извади писмото.

Наблюдавайки го с известен интерес, докато четеше писаното, Нанси забеляза

изражението на обърканост по неговото лице с бързината на облаци, гонещи се по

тъмно, ветровито небе. Най-после на лицето му се изписа чудновато

удовлетворение, той обърна писмото, бавно го прочете още веднъж, вдигна очи и ги

устреми пред себе си.

— Да не повярва човек — промърмори той, — след толкова време!

— Какво има? — извика Нанси. — За какво е това писмо?

— Гордостта й се пречупила, иска смирено да се върне! — Той млъкна,

задълбочен в собствените си мисли, сякаш думите му бяха напълно достатъчни да й

обяснят всичко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рязко възкликна Нанси. — За кого

говориш?

— За моята дъщеря… Мери — бавно отговори Броуди, — тая, дето изритах от

Страница 214

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

къщата си. Аз се заклех, че никога не ще й позволя да се върне, докато не се

съгласи да пълзи в краката ми, и тя каза, че никога няма да се върне, а ето, в

това писмо хленчи, иска да се върне и да ми гледа домакинството. Боже! Това е

чудесна отплата за мене след толкова години! — Здраво стиснал писмото с пръстите

си, той го вдигна, сякаш очите му никога нямаше да се наситят да го гледат, и

подигравателно зачете: — „Да забравим миналото! Искам да ми простиш!“ И това ако

не е възмездие за мене, името ми да не е Броуди! „Понеже Мама е починала, бих

искала да се прибера у дома. Не ми е зле тук, но понякога се чувствувам самотна“

— продължи той с яд. — Самотна! Така й се пада, бога ми! Самотна! Дано още дълго

да е самотна. Ако смята, че толкова лесно ще се върне тука, много крива сметка

си е направила. Не я искам. Не! Никога! — Броуди отново обърна очи към Нанси, като че търсеше нейното одобрение, и продължи с разкривени устни: — Не виждаш

ли, че това доказва колко съм бил прав, момиче! Тя беше горда, горда като

царица, но както виждам, сега се е пречупила. Защо иначе ще иска да се върне?

Боже! Какво падение за нея, щом трябва така да скимти да я приема, и… какво

тържество за мене да й откажа! Искала да ми гледа домакинството! — Той грубо се

закикоти. — Хубава шега, нали, Нанси? Тя не знае, че си имам теб… тя иска твоето

място!

Нанси беше взела писмото от неговите ръце и сега го четеше.

— Не ми се вижда много да скимти — бавно отговори тя. — Това писмо е

написано съвсем прилично.

— Ами! — извика Броуди. — Малко ме интересува как е написано! Важното е

какво иска да каже. Никакво друго обяснение не е възможно и самата мисъл за това

ми действува като чаша от най-хубавото уиски!

— Искаш да кажеш, че няма да се съгласиш да се върне? — попита го Нанси

с изпитателен поглед.

— Не! — изкрещя Броуди. — Няма! Сега си имам теб да се грижиш за мене.

Да не мисли, че искам такива като нея! Може да си остане, където си е, в Лондон, и да изгние там, все толкова ме е грижа!

— Не бива да избързваш с решението си — посъветва го Нанси; — най-после

тя ти е родна дъщеря. Обмисли добре, преди да направиш нещо прибързано.

Броуди я изгледа намръщено.

— Прибързано или неприбързано, никога няма да й простя — изръмжа той — и

няма какво повече да приказваме. — Но изведнъж очите му блеснаха и той

възкликна: — Да ти кажа ли какво ще бъде чудесен удар, Нанси… какво ще я жегне

както трябва. Да речем, ще й отговориш ти, ще й напишеш, че исканото от нея

място е вече заето. Това ще я унизи здравата, нали? Ще го направиш ли, момиче?