Unknown - i 3e0c0223816db71f

Броуди я гледаше смирено, опивайки се въпреки всичко, дори въпреки

нейната студенина, от свежата й младост и красота и опитвайки се да промени

темата, нескопосно промърмори:

— Добре ли прекара при леля си? Домъчня ми за тебе, Нанси! Като че цяла

година е минала, откакто те видях за последен път. Много се забави!

— И съжалявам, че не се забавих още повече — възкликна тя със суров

поглед. — Когато ми се иска да чуя музика, знам къде да ида. Няма защо да пееш в

моя чест и да пиеш за мое здраве… ти, омазан пияница!

При тези ужасни думи вкаменилата се пред пианото Неси се сви назад в

очакване баща й да скочи и да се нахвърли на лудата жена, която ги изрече, обаче

за нейно изумление той не се помръдна, а само проточи долната си устна към Нанси

и забърбори:

— Казвам ти, че ми домъчня за тебе, Нанси! Недей напада човек, който

толкова много те обича!

Без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на дъщеря си,

той продължи да мучи с почти плачлив тон:

— Ти си моята бяла, бяла роза, Нанси! Ти си моят живот! Трябваше някак

да прекарам времето! Хайде, иди горе и се съблечи и не ми се сърди. Аз… аз ще се

кача горе след една минутка.

— А! Ще се качиш! — извика Нанси и тръсна гласа. — Пиеш като смок, ти,

недодялан, невъздържан грубиянин! Качи се горе, когато искаш, все ми е едно.

Какво ме интересува… Впрочем скоро ще видиш! — Тя изтича по стълбите и изчезна

от погледа му.

Броуди остана съвсем неподвижен, с наведена глава, завладян от печалната

мисъл, че Нанси му е сърдита, че когато се качи горе, ще трябва да я укротява, да я умиротворява, преди тя да му подари своето благоволение. Всред тези тъжни

размишления той изведнъж забеляза присъствието на дъщеря си, мрачно помисли, че

се е издал пред нея, и без да я погледне, дрезгаво промърмори:

— Марш в леглото! Защо още седиш тука? — А когато Неси се изплъзна от

Страница 204

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стаята като сянка, продължи да седи до бързо догарящите въглени в камината,

докато реши, че Нанси трябва вече да си е в леглото и ще бъде по-податлива на

неговите молби. Тогава, сляп за пълната промяна, настъпила в положението му в

къщи от онези дни, когато бе оставял жена си да седи, обзета от празни мисли, пред безрадостните останки на угасналия огън, с единственото желание да бъде до

своята Нанси, Броуди стана, угаси газа и се изкачи бавно и колкото можеше

по-тихо по стълбите. Изгарящ от нетърпение, разяждан от страст, той влезе в

осветената си спалня.

Тя беше празна!

Не вярвайки на очите си, Броуди се заоглежда наоколо, докато най-сетне в

главата му се оформи мисълта, че тази вечер Нанси е изпълнила заканата си и го е

изоставила; след миг той се обърна, беззвучно прекоси тъмната площадка и натисна

дръжката на вратата, водеща в малката стая, където на времето беше се преместила

жена му… същата стая, където тя бе умряла. Както и беше очаквал, вратата беше

заключена. За миг в него забушува буря от негодувание и той се приготви да се

хвърли срещу нея и да я изкърти, да я раздроби с напъна на мощното си, обладано

от желание тяло. Но веднага му стана ясно, че няма да има полза от такава

постъпка, че вътре в стаята ще намери една недостъпна Нанси, още по-недостъпна, още по-неподатлива, отколкото преди, по-ледена, по-твърдо решена да му се

противопостави. Тя го бе поробила — коварно, но напълно, и поради това сега беше

по-силна от него. Внезапната му ярост угасна, ръката му отпусна дръжката, той

бавно се върна в своята стая и се заключи. Дълго време Броуди остана потопен в

мрачно мълчание, сетне, движен от непреодолим подтик, отиде при чекмеджето,

което беше отворил по-рано вечерта, бавно го издърпа пак и с навъсено чело впери

загадъчен поглед в нареденото там бельо.

>>

III

Матю Броуди излезе от сградата на Ливънфордската гара, остави зад гърба

си заления от бледожълтата светлина на лампите перон и с бодро чувство навлезе в

студения, освежаващ мрак на мразовитата февруарска нощ. Крачките му кънтяха

отсечено и ясно по коравата земя; лицето му, изглеждащо като мътно петно в

околната тъмнина, въпреки всичко излъчваше слабо сияние на възбуда; пръстите на

неспокойните му ръце непрекъснато се свиваха с усилието да потиснат обхваналото

го ликуваме. Мат бързо вървеше по Рейлуей Роуд през рядката, ниско стелеща се

мъгла, над която върховете на дърветата и покривите на къщите се открояваха като