Unknown - i 3e0c0223816db71f

повдигаше при самата мисъл за ядене. В сегашната си възраст — петнадесет години

— тя бе навлязла в този период от своя живот, когато нейното напълващо и

развиващо се тяло изискваше по-особено внимание и по-подбрана храна. Макар да не

съзнаваше всичко това, Неси инстинктивно чувствуваше, при лекото й главоболие и

при пристъпите на нейното знаменателно неразположение (за което не е прието да

се говори), че не е справедливо да й поднасят такава храна, каквато виждаше пред

себе си сега. Понеже тя остана да седи в същата поза, баща й, който я бе

наблюдавал непрекъснато от момента на влизането, заговори; без да промени

изражението си, но с глас, в който се мъчеше да вложи непринуденост и

убедителност, той каза:

— Хайде, Неси, миличка, започвай да ядеш. Какво само седиш и оставяш

обеда да изстива. Едно голямо момиче като теб трябва да е гладно като вълк и да

се нахвърля върху храната, сякаш е готово да изяде цялата къща.

При тези думи Неси се сепна всред размишленията си и веднага се подчини,

като промърмори за извинение с почти умоляващ тон:

— Боли ме главата, татко, точно тука отпред, като че ли някой я стяга с

ремък — и тя с безразличие посочи челото си.

— Хайде, хайде, Неси — отговори й Броуди с тих глас, за да не се чуе в

килера, — вечно разправяш за това главоболие. Ако все викаш: „Вълк! Вълк!“, няма

да ти повярваме, когато той наистина се вмъкне в кошарата. Гледай да не усетиш

ремъка по ръцете си, затова по-добре не му обръщай внимание, като ти стяга

главата.

— Но понякога толкова силно ми стяга челото — кротко промърмори Неси, —

като ремък.

Страница 193

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Хайде де! Важно не е челото, а мозъкът зад него, моето момиче. Трябва

да си благодарна, че от него не можеш да се оплачеш. — След това, когато тя

започна вяло да яде, баща й продължи с пресилена похвала в гласа си:

— Ха така! Не можеш да работиш, без да се храниш. Нахрани се с това,

което е на масата. Усилената работа трябва да събужда у едно младо момиче като

тебе здрав апетит, а гладът е най-добрият готвач. — Изведнъж той стрелна майка

си със злобен поглед и грубо добави: — Радвам се, че не си толкова капризна и

придирчива като някои други хора.

Неси, доволна, че му е угодила и малко поотпуснала се от похвалата,

удвои слабите си усилия да яде, но от време на време поглеждаше напрегнато

унеслия се в спомени Броуди.

— На твоите години, Неси, можех да изям цял вол, когато се втурвах у

дома от полето. Аз бях здраво дете… да… нахвърлях се на всичко, каквото ми

даваха. Но никога не ми стигаше. Не, не! Моят живот беше по-друг от твоя, Неси!

Аз нямах такъв късмет. Кажи ми — доверително промърмори той, — как ти вървя днес

в училище?

— Много добре — автоматично отговори тя.

— Ти си все още първата в класа, нали? — настояваше Броуди.

— Ах, татко! — недоволно възкликна Неси. — Омръзна ми да ти обяснявам,

че сега вече нямаме такива неща. През последните три месеца най-малко пет-шест

пъти съм ти казвала, че всичко се решава от тримесечните изпити. — Със слаба

нотка на суетност тя добави: — Нали разбираш, вече не съм в първоначалното

училище.

— Да, да! — побърза да отговори Броуди. — Аз все забравям, че на голямо

момиче и на отлична ученичка като тебе не бива да се досажда с такива детинщини.

Разбира се, за нас с тебе имат значение само изпитите. — Той замълча и после с

хитър тон забеляза: — Колко време ни остава до крайните изпити?

— Струва ми се, около шест месеца — без желание отговори Неси и продължи

вяло да яде.

— Чудесно! — отвърна й Броуди. — Не е чак толкова дълго за чакане и все

пак имаш предостатъчно време, за да се подготвиш. Не можеш да кажеш, че не са те

подсещали. — Той зашепна почти нечуто: — Да! Аз няма да те оставя, дъще… ние с

тебе ще спечелим стипендията „Лата“.

По това време старата баба Броуди, която досега бе очаквала второ ястие,

без да обръща внимание на разговора, и просто я сърбеше езикът, но я беше страх

да попита: „Няма ли да получим нищо друго?“, най-сетне загуби и последната си

надежда; с покорна, макар и приглушена въздишка тя бутна стола, вдигна скованото

си тяло и безутешно се затътри вън от кухнята. На минаване през вратата тя с

прискърбие установи, че в светилището на собствената й стая две празни тенекиени

кутии я чакат като ограбени и ненапълнени отново дарохранителници и безмълвно