Unknown - i 3e0c0223816db71f

Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи

срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се

отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни

сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива,

като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла

заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една

пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.

При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки

наполовина къде се намира:

— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно!

Трябва да си вървим.

Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж

като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е

тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.

— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. —

Лудост е, че съм тук, в този вид.

Денис се изправи.

— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз

те обичам! Ще се погрижа за тебе.

— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О!

Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма

да имам вече дом!

— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да

плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за

всичко, цялата вина е моя.

— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща

си. Само аз трябва да пострадам от това.

Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в

очите, каза твърдо:

— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно:

обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.

— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида!

Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен…

с двама ни.

Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се

препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои,

говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери

престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до

края на града. Тук тя рязко се спря.

— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може

да го срещнем… баща ми.

— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.

— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.

— А тъмнината?

— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.

Страница 19

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят

сега изглежда съвсем пуст.

— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!

Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в

мрака и изчезна.

Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да

следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце

объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след

дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.

В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по

същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и

преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв

час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново

обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и

падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма

никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й

стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в

такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда

мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи

пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я

изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно