Unknown - i 3e0c0223816db71f

притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните

влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на

първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.

След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“,

мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на

една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато

свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да

мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната

на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро

Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и

макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата

на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се

носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и

любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със

сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше.

Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над

ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за

този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го

обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.

Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е

дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия

вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе

понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с

по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те

нерешително се огледаха.

— Да влезем ли още някъде? — бавно попита Денис.

Страница 17

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Мери поклати глава. Вечерта бе толкова прекрасна, че й се искаше да трае

вечно; а всъщност тя вече бе свършила и сега най-трудното беше да каже

довиждане. Тя трябваше да си тръгне, да поеме тежкия път назад от тази страна на

любовта — сега, уви, вече бе време да поеме този път.

— Тогава да се поразходим малко — предложи Денис. — Още не е късно,

Мери. Няма да ходим далеко.

Не можеше да се откъсне от него! Гърлото й се свиваше от болка при

мисълта, че той може да си отиде и тя безсъзнателно почувствува, че трябва да

остане с него още малко. Искаше да отложи тъжния край на това вълнение и

опиянение; искаше той винаги да бъде при нея, за да я успокоява и утешава.

Остротата на новото й чувство към него извикваше в сърцето й болка като от рана

и силата на това чувство изличи от съзнанието й мисълта за дома й, за баща й, всяка възпираща мисъл, която би й попречила да го последва.

— Ела, Мери, мила — помоли той. — Още е рано.

— Е, за малко тогава — съгласи се тя шепнешком.

Пътеката, по която тръгнаха, следваше криволичещия бряг на Ливън. От

едната страна оставаше набраздената повърхност на реката, а от другата страна —

росните ливади. Високо в небето пълната луна грееше като излъскан съд от ковано

сребро сред сребристия звезден прах и се оглеждаше в загадъчните дълбини на

тъмната река. От време на време тънки и дълги като копия облаци пронизваха този

бял ореол, запламтял толкова високо в небето и толкова дълбоко в реката, сякаш

призрачни пръсти предпазваха очите от неговия блясък, който поради своята

лъчезарност беше непоносим за тях. Мери и Денис вървяха смълчани всред красотата

на сребристото сияние, а въздухът, хладен от росната свежест на вечерта и напоен

със сладкия дъх на сочна трева и дива мента, ги обгръщаше нежно като милувка.

Пред тях две големи сиви пеперуди се гонеха по пътеката, трепкаха

феерично между високите ракити и треви по брега, безшумно кръжаха и кръстосваха, втурваха се, но винаги една след друга, винаги заедно. Крилцата им проблясваха

на бледата светлина като прашинки в лунен лъч, а шепотът на полета им се сливаше

с тишината като шумолене от падащи листа.

Реката също бе стихнала и само леко бълбукаше и плискаше о брега, а

тихата шушнеща песен на течението сякаш се бе сляла с нощния покой.

Те изминаха известно разстояние и сега панаирът се виждаше само като

слабо зарево на небосклона, бледно пред сиянието на луната, а от духовата музика