Unknown - i 3e0c0223816db71f

Страница 188

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Макар и да сте настрана от главното помещение, надявам се, че не ще

злоупотребявате с този факт. Това ще е вашата маса — студено каза Блер. Явно

беше, че гледа на Броуди като на натрапник и когато се залови да обяснява

наложените му задължения, вложи в думите си, колкото можеше повече ледено

презрение. Другите двама писари в стаята, и двамата млади мъже, любопитно

надзъртаха иззад счетоводните си книги към странната фигура на Броуди и не

можеха да повярват, че това е новият им колега.

— Надявам се, че сте ме разбрали — заключи най-после Блер. — Всичко ли

ви е ясно?

— Кога трябва да започна? — тъпо запита Броуди с чувството, че от него

се очаква да поблагодари.

— Предполагам утре — отговори Блер. — Сър Джон не каза нищо определено.

Ако желаете да се запознаете с книгите, нищо не ви пречи да започнете сега. — А

на излизане от стаята добави с унищожаващ тон: — Обаче до свирката остава само

половин час. Струва ми се, че това време едва ли ще ви стигне да овладеете

работата.

Безмълвно, сякаш не знаеше какво прави, Броуди седна на стола пред

писалището; отворената приходо-разходна книга се мярна като бяло петно пред

погледа му. Той не виждаше цифрите, с които трябваше да се занимава в бъдеще, нито усещаше втренчения поглед на двамата младежи, които мълком го гледаха със

странно стеснение. Той писар! Писар, който работи за петдесет шилинга на

седмица! Броуди вътрешно се гърчеше пред тази безпощадна мисъл, но не можеше да

се отърве от нея. Не! Той няма да търпи това… това падение! Щом излезе от тази

канцелария, ще отиде някъде и ще пие, ще пие, докато забрави унижението си, ще

търси забрава, докато споменът се превърне в глупав кошмар. Колко време бе казал

оня, че имало още? Половин час до свирката? Да, това долно робство, а след това

ще е свободен. Той целият се разтърси от някаква тръпка, слепешката посегна да

вземе перото и го натопи в мастилницата.

>

Книга трета

>>

I

— Не вярвам да носят такова нещо там, ако и да са чернокожи — каза Нанси

и се изкиска. — Ти само си правиш шеги с мене. — Седнала на кухненската маса, тя

многознаещо кимна с глава, измери Мат с поглед и заклати към него изящните си

крака, за да подкрепи забележката си.

— Като нищо — оживено отговори Матю, който стоеше облегнат на бюфета и

флиртуваше с нея с очи, с позата си, с целия си елегантен вид. — Точно това

носят туземните дами, щом ти харесва да ги наричаш така.

— Хайде де! — закачливо извика Нанси. — Много знаеш! Още малко и ще

вземеш да ми разправяш, че в Индия маймуните ходят с панталони.

И двамата избухнаха в смях при тази шега с чувството, че чудесно се

забавляват: Нанси — понеже й беше приятно да разнообрази скуката през свободните

сутринни часове и да си побъбри с някого другиго освен с този мрачен, навъсен

Броуди, а Мат — понеже в този разговор можеше да блесне с великосветския си чар

почти по същия начин, както би я заслепил, ако тя беше седяла пред лъскавия бар

на някоя пивница.

— Ти си страшен дърдорко — подхвана пак девойката с укорителен и

същевременно насърчаващ тон. — След като ми разправи, че тези негри дъвчели

червени като кръв орехи и си чистели зъбите с пръчици, ще искаш да ти повярвам и

че си решат косите с крака на някой стол… като Дан, Дан приказния великан. — Те

пак прихнаха да се смеят, докато Нанси не замълча с престорена скромност и

отново заговори: — Но аз нямам нищо против такива измислици. Виж, когато

започнеш да ми разправяш разни двусмислени шеги, караш ме направо да се червя.

Нима мога да се меря аз, бедното, невинно момиче, което никога не е било в

странство, с тебе, който си живял в такива чудни, интересни страни? Хайде,

разправи ми още нещо!

— Че нали не искаше вече да ме слушаш — подразни я Мат. Нанси нацупи

тъмночервените си устни.

— Прекрасно знаеш какво искам да кажа, Мат. Много ми е приятно да слушам

за всички тези чудновати неща там. Остави жените. Ако бях с тебе, нямаше да те

оставя дори да ги зърнеш. Разправяй ми за цветята, за шарените птици, за

зверовете, за папагалите, леопардите, тигрите. Искам да ми разправяш за

пазарите, за храмовете, за идолите от злато и слонова кост — на тези неща просто

не мога да се наситя.

— Ти си момиче, на което не мога да откажа — отговори той. — Нищо не ти

стига. Та за какво говорех, когато ме попита за… за това, за което не ми се