Unknown - i 3e0c0223816db71f

изкривиха, но той бавно отговори:

— Не! Не помня, но кажи ми, кажи ми какво съм казал.

Болната затвори очи, сякаш за да не вижда нищо освен далечното минало, и

бавно промърмори:

— Ти само каза, че калината не била толкова хубава, както красивите ми

къдрици.

Когато Броуди неволно погледна оределите кичури трошлива коса, разпилени

около лицето й, неочаквано го обзе страшно вълнение. Той си спомни оня ден. Пред

него възкръсна спокойствието на малката долчинка, бълболенето на потока,

слънцето, което ги огряваше, и как отскочи нагоре клонът, след като беше

откъснал от него чепката ягоди; в тоя миг виждаше блясъка на къдрите й на фона

на яркоалените ягоди на калината. Безмълвен, той се мъчеше да отхвърли мисълта, че това… това съсипано същество, което лежеше на леглото, в оня ден бе почивало

в прегръдките му и бе отговаряло на любовните му признания с нежните си свежи

устни. Това беше невъзможно… и все пак беше така! Лицето му странно се гърчеше, устата се кривеше и той се бореше с напиращото чувство, устремило се срещу,

преградата на неговото съпротивление като буен поток, който се удря о гранитната

стена на вълнолома. Някакъв могъщ, властен порив устремно се надигаше в него и

го караше да каже необмислено, безразсъдно, така, както не бе говорил от

двадесет години:

„Да, помня този ден, Маргарет, и ти беше хубава… хубава и мила за мен

като цвете!“

Но не можеше да изрече това! Устните му не можеха вече да промълвят

такива думи. Нима беше дошъл в тази стая, за да изхленчи няколко глупаво нежни

изречения? Не, беше дошъл да й каже за тяхното разорение и щеше да й каже

Страница 180

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

въпреки обзелата го непривична мекушавост.

— Старо — промърмори той през стиснати устни, — ти ще ме умориш с

приказките си. Когато ще трябва да живеем с помощи от енорията, тогава ще ми

разправяш такива глупости, за да ме развеселяваш.

Изведнъж очите й се отвориха въпросително, с уплаха, с поглед, който

отново го бодна в сърцето; но Броуди се насили да продължи, той й кимна и

престорено възобнови стария си тон на насмешлива шеговитост.

— Да! — възкликна той. — Положението е точно такова. Няма да имам вече

петдесет лири за изхвърляне, та да оправям твоите глупости. Аз затворих вратата

на дюкяна за последен път. Скоро всички ще бъдем в приюта за бедни. — Когато

изрече последните думи, Броуди видя лицето й да се променя, но някакъв

сатанински порив, породен от собствената му, обзела го в този момент слабост и

разпалващ още повече озлоблението му, понеже в дълбините на сърцето си

чувствуваше, че съвсем не иска да й говори по този начин, го накара да наведе

глава по-ниско до нея, подстрекаваше го да продължи: — Чуваш ли! Край на

търговията. Аз те предупреждавах преди една година… не си ли го спомняш и това

освен проклетите ти глупости за калината? Казвам ти, че сме разорени! Ти, с

твоята чудесна помощ, ме докара дотам. С нас е свършено, свършено, свършено!

Думите му й подействуваха мигновено и страхотно. Когато Мама схвана

смисъла на казаното, жълтата, съсухрена кожа на лицето й ужасно се загърчи,

внезапна дълбока скръб яростно се мъчеше да оживи умиращите тъкани, сълзите

сякаш напразно напираха да бликнат от пресушените източници на тялото й. Очите й

неочаквано се разшириха, напрегнаха и запламтяха и с едно огромно усилие, цялата

трепереща, Мама се повдигна на леглото. Порой от думи трептеше на езика й, но тя

не можеше да ги изрече; най-после пот ороси челото й със студени, боцкащи

капчици, тя несвързано замънка, безсмислено протегнала напред ръка. Постепенно

лицето й стана сиво от напрежение и ненадейно тя заговори:

— Мат! — изкрещя Мама с ясен висок глас. — Мат! Ела при мен! — Тя

протегна напред двете си треперещи ръце, сякаш бе загубила зрението си, и

продължаваше да вика с отпадащ, замиращ глас: — Неси! Мери! Къде сте?

Броуди искаше да отиде при нея, да се хвърли към нея начаса, но остана

като прикован на пода; и все пак от устата му неволно се изтръгнаха тези думи, чудновати като кичур цветя на сухо дърво:

— Маргарет, жено… Маргарет… Забрави това, което ти казах. Не съм мислил

и половината от това, което ти казах!

Но тя не го чу и с последния си, едва доловим дъх пошепна бавно:

— Защо забавяш колелата на колесницата си, о господи? Аз съм готова да

дойда при тебе!

След това госпожа Броуди леко се отпусна назад на възглавницата. В