Unknown - i 3e0c0223816db71f

забележката му, а само го изгледа с изражение, което Броуди не можеше да

разбере. На болната се струваше, че никаква негова забележка не би могла вече за

я уязви.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — продължи той с тих тон на

престорена загриженост. Всичко, което е необходимо за тези твои кръвни телца?

Във всеки случай имаш достатъчно лекарства… достатъчно голям избор, както

виждам. Едно, две, три, четири — преброи Броуди, — четири различни шишета с

лекове. Изглежда, че разнообразието има значение. Но, мила моя, ако продължаваш

така да ги пиеш, ще трябва да поискаме нов заем от прекрасните ти приятели в

Глазгоу, та да има с какво да ги плащаме.

Дълбоко в живите й очи — единственото нещо на изпитото й лице, което още

даваше израз на чувствата й отново се отвори стара рана и те се изпълниха с

изражение на тъпа молба. Преди пет месеца, изпаднала в отчаяние, беше се видяла

принудена да му изповяда задължението си към лихварите и при все че Броуди бе

напълно изплатил сумата, оттогава нито за миг не беше я оставил да забрави тази

нещастна история и по стотици различни начини, по най-невъзможни поводи я

Страница 178

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вплиташе в разговора. Дори и сегашният й поглед не го трогваше, защото сега вече

не изпитваше към нея никакво състрадание, обладан от убеждението, че тя ще крее

вечно и ще бъде безполезно бреме за него.

— Да — продължи Броуди приветливо, — ти излезе голям майстор да пиеш

лекарства. За това те бива толкова, колкото и да харчиш чужди пари. — После

рязко промени темата и я запита сериозно: — Виждала ли си днес големия си,

чудесен син? А, значи, си го виждала — продължи той, прочел отговора в очите й.

— Много се радвам. Мислех си, че може да не е станал още, но виждам, че съм

сгрешил. Все така долу го няма. Напоследък все нямам късмет да го видя.

При тези думи Мама най-после заговори, раздвижила вкочанените си устни в

безсилен шепот:

— Мат беше добър син за мене напоследък.

— Е, отплаща ти се както подобава — умно възкликна Броуди. — Ти беше

чудесна майка за него. Резултатът от твоето възпитание прави чест и на двама ви.

— Той замълча, съзнал нейната слабост и без сам да знае защо й говори така; но

въпреки това не можа да победи дългогодишния си навик и подтикван от собственото

си ожесточение, от личните си несполуки, продължи с тих глас: — Чудесно отгледа

децата си, чудесно! Да вземем Мери: какво повече можеше да желаеш от това, което

излезе от нея? Не зная точно къде е сега, но сигурен съм, че можеш да се гордееш

с нея. — Забелязал, че жена му се мъчеше да заговори, той спря, за да я чуе.

— Аз зная къде е — бавно пошепна Мама.

Броуди я изгледа втренчено.

— Да! — отговори той. — Ти знаеш, че е в Лондон, това го знаем всички… а

повече от това никога няма да узнаеш.

Невероятно, но болната размърда съсухрената си ръка, която изглеждаше

неспособна за движение, вдигна я от завивката и със знак го накара да замълчи; сетне, когато изпосталялата й ръка отново падна, рече с немощен и силно треперещ

глас:

— Не бива да се сърдиш на мене, не бива да се сърдиш на нея. Аз получих

писмо от Мери. Тя е добро момиче… все още. Сега ми е по-ясно от всеки друг път, че не бях добра към нея. Тя иска да ме види сега, Джеймс, и аз… аз трябва да я

видя по-скоро, преди да умра. — След като изрече последните думи, тя се помъчи

да му отправи умолителна, предразполагаща усмивка, но чертите й останаха

неподвижни и сковани, само устните леко се притвориха в разкривена, жалка

гримаса.

Червенина бавно заля неговото чело.

— Тя е посмяла да ти пише писмо — промърмори Броуди — и ти си посмяла да

го четеш!

— Той, доктор Ренуик, когато ти му забрани да идва, той й писа в Лондон

и й обади, че аз няма… няма да изтрая дълго. Той винаги много се е интересувал

от Мери. Той ми каза през оная сутрин, че Мери… моята дъщеря Мери… е била

храбра, да, и невинна.

— И той е бил храбър, за да спомене това име в моя дом — отвърна Броуди

ниско и натъртено. Не можеше да крещи и беснее при сегашното й състояние; само

някакво съвсем нищожно съжаление го възпираше да не се нахвърли буйно върху й, но той злобно добави: — Да бях знаял, че толкова се бърка в моите работи, щях да

му счупя главата, преди да излезе от къщата ми.

— Не говори така, Джеймс — промълви жена му. — Нямам сили да понасям

огорчения сега. Струва ми се, че съм живяла безполезен живот. Не съм свършила