Unknown - i 3e0c0223816db71f

ли наближава последната глава. — Това беше обичайната изтъркана фраза, с която

намекваше за близостта на смъртта, и сега той дълбокомислено поклати глава,

въздъхна и поглади брадата си с вид на скръбно смирение.

Броуди гледаше с неприязън превзетите движения на този надут дървен

философ и макар и да не съжаляваше, че го е повикал напук на Ренуик, не се

лъжеше от добродушните му обноски, нито от пресилените прояви на съчувствие.

— Откога сте ми заразправяли това — изръмжа. — Все вашите глави ми

навирате! Струва ми се, че по-малко от всеки друг знаете какво ще стане. Започва

вече да ми омръзва.

Страница 177

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Зная, зная, господин Броуди! — отговори Лори с няколко малки

успокоителни ръкомахания. — Вашата мъка е много естествена… много естествена! Не

можем да кажем със сигурност кога ще дойде печалният край. Това толкова много

зависи от реакцията на кръвта — там е цялата същина на въпроса: реакцията на

кръвта по отношение поведението на кръвните телца! Кръвните телца понякога

излизат по-силни от очакванията ни. Да! Телцата понякога проявяват удивителна

активност. — И доволен, че бе показал своята ученост, той пак приглади мустаците

си и изгледа Броуди с многознаещ вид.

— Защо не пратите по дяволите всичките си телца? — отвърна Броуди

презрително. — Вие сте й помогнали толкова, колкото моят крак!

— Хайде, господин Броуди! — рече Лори с полувъзразяващ,

полупредразполагащ тон. — Не говорете така безразсъдно. Нали идвам всеки ден.

Нали правя всичко, което ми е по силите!

— Направете тогава повече! Доубийте я, че да свърши цялата тази история

— сопна му се горчиво Броуди, рязко се обърна и влезе в къщата, а докторът

остана да стои слисан, с широко отворени очи и възмутено нацупена малка уста.

Вътре Броуди усети да го залива нова вълна на възмущение, когато, без да

си даде сметка за факта, че се прибира по-рано от обикновено, забеляза, че

обедът му не е готов и изруга майка си, приведена в килера всред купища от

чинии, помия, тенджери и картофени люспи.

— Много съм вече остаряла за тая работа, Джеймс — отвърна тя с треперещ

глас. — Не съм вече толкова пъргава, колкото бях едно време… пък и докторът ме

забави.

— Хайде, поразмърдай старите си кокали — озъби й се синът й. — Гладен

съм.

Той не можеше да седне сред такава неразбория и под напора на своето

внезапно върнало се мрачно настроение реши да запълни времето преди обеда, като

посети жена си — добрата си съпруга, както я беше нарекъл Лори — и като й съобщи

голямата новина за дюкяна.

— Все някога трябва да я научи — промърмори той, — а колкото по-скоро,

толкова по-добре. Това не е новина, която трябва да се опази в тайна. —

Напоследък беше придобил навика да отбягва стаята й и понеже не беше я спохождал

от два дена, без съмнение посещението му щеше да я зарадва още повече със своята

неочакваност.

— Е! — забеляза той тихо, влизайки в спалнята й. — Както виждам, ти си

още тука. Като се прибирах, срещнах доктора и той ми разправи надълго и широко

за кръвните ти телца: според него били много здрави.

Госпожа Броуди не се помръдна при влизането му и остана да лежи

неподвижно — само блясъкът на очите й показваше, че е жива. През шестте месеца, изминали, откакто бе принудена да остане на легло, тя се беше ужасно променила и

никой, който не бе наблюдавал незабележимото й линеене от ден на ден,

постепенното топене на нейната плът, не би могъл да я познае, при все че бе

имала болнав вид и по-рано. Под тънката завивка, с която бе покрита, тялото й

изглеждаше като скелет с нелепо щръкнали бедрени кости; тънките дълги кости на

краката и ръцете й бяха покрити само с повехнала, отпусната кожа, докато костите

на лицето й бяха облечени с опънат сух пергамент, на който имаше кухини за

очите, носа и устата. Устните й бяха бледи, сухи, напукани, с полепени по тях

като люспи малки, кафяви, пресъхнали кожички, а кокалестото и чело като че се

издаваше напред с неестествена, много голяма извивка над хлътналите черти на

лицето. Няколко кичура сива коса, повехнала и безжизнена както лицето й, бяха

разпилени по възглавницата и обгръщаха като в рамка това призрачно лице.

Слабостта й бе толкова очевидна, че дори и дишането като че представляваше за

нея непреодолимо усилие, и именно поради тази слабост тя не отговори на