Unknown - i 3e0c0223816db71f

почти се свърши и сграбчил в огромната си лапа последния метателен снаряд, той

се забави да си избере жертва, скъпейки сетния си изстрел — една твърда като

дъска гарсонетка, която поради своята форма и твърдост заслужаваше според него

по-определена и сигурна цел. Неочаквано, с крайчеца на окото, Броуди забеляза

бледото, сковано от страх лице на Пери, бившия си помощник, да надзърта от

съседната врата. „Ето го, ето го — помисли си Броуди — този плъх, който избяга

от потъващия кораб, за да спаси собствената си кожа, прекрасния управител на

паноптикума* „Мънго“.“ В същия миг той метна плоския, въртящ се като диск снаряд

в прежълтялото, ужасено лице отсреща. Твърдата ръбеста периферия удари Пери по

устата и му счупи един зъб; когато видя потеклата кръв и как обезумелият от

уплаха Пери презглава се скри в магазина, Броуди нададе тържествуващ рев за

сполучливия си удар.

[* Музей с восъчни фигури на забележителни личности. — Б.пр.]

— Така ще ти прилича да възглавяваш музей с восъчни фигури ти, червей!

Такова нещо отдавна ти дължах! — Стори му се, че е достигнал подобаващата връхна

точка на това рядко и забележително проявление. Той вдигна ръце във въздуха,

възторжено ги размаха и с блажена усмивка се върна в дюкяна. Когато влезе вътре

и огледа съвсем празното помещение, из което се валяха само изпокъсаните кутии

на пода, усмивката на устните му бавно замръзна в язвителна, неподвижна гримаса, но Броуди не се спря да поразмисли. Той се запъти през пръснатите боклуци към

кантората си и все със същото необуздано желание да руши издърпа всичките

чекмеджета от масата, разби празната бутилка от уиски в стената и с

един-единствен мощен напън преобърна огромното писалище. Любувайки се на тази

гледка с мрачно, уродливо задоволство, Броуди свали ключа от куката до

прозореца, взе бастуна си и с високо вдигната глава пак прекоси дюкяна, излезе и

затвори вратата след себе си. Това малко последно движение внезапно му се видя

като нещо тъй безвъзвратно окончателно, че стиснатият в ръката му ключ му се

стори глупав и излишен; когато го издърпа от ключалката, той го загледа

безсмислено как лежеше на дланта му, после изведнъж се дръпна назад, захвърли го

високо през покрива на сградата и внимателно заслушан, изчака, докато чу неясния

плясък от падането му в реката отвъд. „Нека влязат в дюкяна, както искат —

злобно си помисли той. — Аз във всеки случай съм свършил с него.“

На път към дома Броуди все още не можеше или поне не искаше да мисли и

нямаше ни най-малко представа какво ще прави в бъдеще. Трябваше да се грижи за

една чудесна каменна къща, на която тежеше голяма ипотека, за една стара

грохнала майка, за една болна жена, трябваше да издържа един негоден син и да

даде образование на малката си дъщеря; но освен че беше як и обладаваше

физическа сила, достатъчна, за да може да изкорени доста голямо дърво,

възможностите му да устои на тези задължения бяха съвсем нищожни. Всъщност той

не разсъждаваше по този начин, но след като изтрезня от самозабравата на

доскорошното си настроение, смътно почна да долавя несигурността на положението

си и това много му тежеше. Дразнеше го главно липсата на пари в джоба, а когато

наближи къщата си и видя да стои пред нея познатият висок кабриолет с дорестия

кон, лицето му се начумери.

— Да го вземат дяволите! — промърмори Броуди. — Пак ли се е домъкнал?

Прави ли сметка как ще му платя тези безбройни визити?

Видът на колата на доктор Лори пред портата го жегна с парливия спомен

за материалното му положение и му се поиска да си спести неизбежната неприятна

среща, като влезе в къщи незабелязано; но още повече се ядоса, когато се сблъска

с Лори лице с лице на входната врата.

— Тъкмо понадзърнах да видя добрата ви съпруга, господин Броуди — рече

лекарят с престорена сърдечност. Той беше величествен, представителен господин с

издути бузи, малка червена уста и хлътнала брадичка, несполучливо допълнена с

пищна сива брада. — Мъча се да поддържам духа й, нали знаете: трябва да направим

всичко, каквото можем.

Броуди го изгледа мълчаливо и навъсеният му поглед сякаш говореше

по-ясно от думи: „Наистина много си й помогнал, празна тиква такава!“

— Боя се, че няма почти никакво подобрение — припряно продължи Лори,

малко поруменял под грубия поглед на Броуди. — Почти никакво подобрение. Като че