Unknown - i 3e0c0223816db71f

толкова много неща, които трябваше да свърша, но аз трябва… ох!… аз трябва да

видя Мери, да се помиря с нея.

Броуди стисна зъбите си така, че мускулите на брадясалите му бузи се

издуха като твърди, възлести буци.

— Трябва да я видиш? — отвърна той. — … Това е много, много трогателно.

Трябва да паднем на колене и да се преклоним пред мисълта за такова чудесно

помирение. — Той бавно заклати глава. Не, не, мила моя! Няма да я видиш на този

свят, а много се съмнявам дали ще я видиш и на другия. Никога не ще я видиш.

Никога!

Болната не отговори, но се затвори в себе си, стана още по-безучастна,

по-отчуждена от него. Дълго време очите й останаха приковани към тавана. В

стаята настъпи тишина и само някакво насекомо сънливо бръмчеше, обикаляйки

няколко клонки дъхави орлови нокти, откъснати и сложени от Неси в една ваза до

леглото. Най-после едва доловима тръпка премина през изтощеното тяло на Мама.

— Добре, Джеймс — въздъхна тя, — щом ти казваш, така да бъде… винаги е

било тъй; но аз исках — аз толкова исках да я видя пак! Имаше моменти — продължи

тя бавно и с голямо усилие, — когато болките ми бяха също като родилни мъки —

толкова тежки и продължителни — и това ме караше да мисля за нейното дете, което

тя не можа да види живо. Да беше останало живо, много щеше да ми се иска да

подържа детето на Мери в моите ръце — Мама отправи безнадежден поглед надолу, Страница 179

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

към съсухрените си ръце, които едва можеха да вдигнат чаша до устните й, — по

божата воля била това да не стане, и толкоз.

— Жено, не ти ли е противно да мислиш за такива работи посред бял ден —

навъси се Броуди. — Малко ли работа си имала около собствените си деца, та си

спомняш за… онова!

— Това беше само мечта — пошепна Мама, — аз мечтаех за много неща,

откакто лежа тука, тези шест дълги месеца… дълги като безконечни години. — Тя

затвори очи с уморен вид, забравила за Броуди под новия наплив на виденията, за

които бе говорила. Сладкият дъх на орловите нокти понесе мислите й назад и тя

вече не беше в тясната задушна стая, а пак у дома си, във фермата на своя баща.

Тя виждаше масивните варосани постройки, къщата, мандрата и дългия чист

краварник, заградили от три страни закътания чист двор, видя баща си да се връща

от лов със заек и връзка фазани в ръка. Когато гладеше пълните гърди на птиците, гладките им пъстри пера будеха у нея радост.

— Тлъстички са като тебе — викаше й баща й със своята широка топла

усмивка, — но не са толкова хубави!

Тогава не беше повлекана, нито пък фигурата й беше предмет на

подигравки!

Ето, тя помагаше на майка си да бие мляко и наблюдаваше как жълтият

сгъстък на маслото се сбива в бялото мляко като китка ранна игличина, подала се

изпод снега.

— По-полека, Маргарет, мила — мъмреше я майка й за бързото биене. — Ще

си откъснеш ръката.

Тогава не беше мързелива, нито я наричаха некадърница!

Мислите й весело кръжаха около стопанството и във въображението си тя се

търкаляше в прясно ухаещо сено, чуваше как потропват конете край яслите си,

притискаше буза до гладката кожа на любимото си теленце. Спомняше си дори и

името му — беше го кръстила „Розабел“. „Що за име за крава! — дразнеше я

доячката им Бела. — Да беше я нарекла направо на моето име, и толкоз!“ Обзе я

безмерна носталгия при спомена за дългите, горещи подиробеди, когато бе лежала с

глава, опряна о дънера на кривата ябълка, и бе наблюдавала лястовичките да се

стрелкат като крилати сини сенки около стрехите на белите, огрени от слънцето

сгради. Когато някоя ябълка падаше до нея, тя я вдигаше и забиваше зъбите си

дълбоко в плода; тя още усещаше сладкия възкисел вкус да освежава устата й, да

разхлажда треската, от която езикът й се беше напукал. После се видя с

муселинена рокля на цветчета, застанала до калината на брега на Пауни Бърн, и

към нея да идва младеж, чиято мрачна, сурова сила привличаше нейната кротка

природа. Мама бавно отвори очи.

— Джеймс — пошепна тя и нейните очи потърсиха неговите с плаха, тъжна

настойчивост, — помниш ли оня ден край Пауни Бърн, когато ми закачи косите с

хубавите червени ягоди на калината? Помниш ли какво ми каза тогава?

Броуди я погледна вторачено, стреснат от промяната на темата, и се

питаше дали тя не бълнува; той беше пред прага на разорението, а тя взела да

дрънка за някакви ягоди от калина от преди тридесет години! Устните му се