Unknown - i 3e0c0223816db71f

от пода с дългите си ръце, смачка ги в мощната си прегръдка и победоносно се

запъти към вратата на дюкяна. Обхвана го диво въодушевление. Понеже нямаше какво

да прави с шапките, щеше да ги подари, да ги раздаде безплатно, та благородната

му щедрост да бъде последното, с което да го запомнят на тази улица.

— Хей! — провикна се той. — Кой има нужда от шапка? — Алкохолът беше

разрушил възпиращите прегради на неговата сдържаност и тази

глупаво-екстравагантна постъпка му се виждаше великолепна и величествена. —

Такъв случай има веднъж в живота! — викаше Броуди с презрително извити устни. —

Заповядайте всички, добри хора, и вижте какво съм приготвил за вас.

Наближаваше пладне и улицата беше много оживена. Броуди бе незабавно

заобиколен от тълпа любопитни хлапаци, а зад този кръг започнаха да се събират

все по-голям брои минувачи, безмълвни и недоверчиви, които се побутваха едни

други и разменяха многозначителни погледи.

— Днес шапките са евтини! — крещеше, колкото му глас държи, Броуди. —

По-евтини, отколкото можете да ги купите в ей този музей с восъчни фигури —

викаше той с яростна насмешливост, с надеждата, че подигравката му ще бъде чута

в съседния магазин. — Аз ги подарявам! Ще ви накарам да ги вземете, все едно

дали ги искате, или не! — и веднага започна да натрапва шапките си на зрителите.

Както той сам казваше, това не струваше нищо и хората безмълвно, с изумление

приемаха подаръците, които не бяха искали и които може би никога нямаше да

използуват. Беше ги страх да му откажат и забелязал превъзходството си, Броуди

злорадствуваше, мяташе към хората все по-свирепи погледи и ги караше да свеждат

очи, щом срещнат неговите. Дълбоко спотайваното първично желание на природата му

най-сетне бе задоволено и уталожено. Той беше в стихията си, в центъра на една

тълпа, която се мъчеше да долови всяка негова дума, всяко негово движение, която

го гледаше със зяпнала уста и както той си въобразяваше, с възхищение. Имаше

нещо страшно в ексцентричното му изстъпление, което караше другите да сдържат

смеха си и да го гледат с мълчаливо страхопочитание; готови да побегнат, ако се

хвърли като берсеркер* срещу тях, те стояха като омагьосани овци пред огромен

вълк.

[* Легендарни норвежки воини, които се били с безумна ярост. — Б.пр.]

Но скоро простото раздаване на шапки взе да му дотяга, Броуди закопня за

по-невъздържани, по-разюздани постъпки. Затова започна да хвърля шапки на

застаналите най-далече; после от обикновено хвърляне премина към замерване на

заобиколилите го зрители, пламнал изведнъж от ненавист към всяко от тези бели, безизразни лица; те се превърнаха в негови неприятели и колкото по-дълбоко

презрение изпитваше към тях, толкова по-безпощадно ги замерваше с нарастващо

бурно желание да им причини болка и да ги разпръсне.

— Ето! — ревеше Броуди. — Вземете ги! Аз се отказвам от тях завинаги. Не

ми трябват тези проклети боклуци, макар и да са по-хубави и по-евтини, отколкото

ги продават в съседния магазин. По-хубави и по-евтини! — не спираше да вие той.

— Като не сте ги искали преди, ще ви накарам да ги вземете сега!

Тълпата отстъпи пред силата и точността на неговия обстрел, но докато

хората се разпръскваха с извърнати към него негодуващи лица, Броуди не спираше

да ги преследва отдалече с точните си удари.

— Да спра ли? — подигравателно викаше той. — Да пукна, ако спра! Не ги

ли искате, та бягате? Изпускате единствения в живота ви случай.

Той злобно тържествуваше за създаденото от него безредие и когато всички

бяха вече твърде далече, сграбчи за периферията едно бомбе и с все сила го

запрати надолу по стръмната улица, където, подхванато от попътния вятър, то се

затъркаля като топка на кегелбан и най-после се удари в краката на минаващ в

долния край на улицата човек.

— Виж, това беше удар! — викна Броуди и се за кикоти от буен възторг. —

Винаги съм мерил добре. Ето още, и още. — Той запрати нов залп след първото

бомбе и всевъзможни шапки лудо заподскачаха, закръжиха, затанцуваха, разхвърчаха

се настрани, запрескачаха се, гонейки се една друга по надолнището. Сякаш някой

ураган внезапно бе облажил главите на голямо множество; в Ливънфорд никой още не

Страница 176

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

бе виждал такава несравнима и чудовищна гледка. Но най-после запасът на Броуди