Unknown - i 3e0c0223816db71f

него; този поглед като че ли проникваше оттатък пределите на тясната стая и със

страх се впиваше в далечината отвъд. След продължително мълчание тя рече сякаш

на себе си: — Аз няма да бъда кой знае каква загуба за тебе, Джеймс! Много съм

стара и съсипана за тебе. — И после едва чуто пошепна: — Но Мат! О, Мат, синко

мой, как ще те оставя?

Тя мълком се обърна към стената, за да се отдаде на неразгадаемите си

мисли, и остави Броуди да стои с мрачно, наръсено чело зад нея. За миг Броуди

устреми безсмислен поглед към отпуснатата й фигура, после без да продума, тежко

излезе от стаята.

>>

XII

Внезапно сноп лъчи на яркото августовско слънце провикна през прозирната

завеса, изтъкана от сетните капки на стихващия пороен дъжд, и поръси Хай Стрийт

с мъгляво сияние; а ведрият вятър, прогонил рунестите вълма на облаците,

подкарваше сега дъжда бавно нататък всред блясъка на златна омара.

— Слънце грее, дъжд вали! Слънце грее, дъжд вали! — припяваха група

момчета, които тичаха по съхнещата вече улица да се къпят в Ливън.

— Виж! — извика многозначително едно от тях. — Дъга! — и посочи нагоре,

към съвършено правилния полукръг, който като тънка, обвита с панделки дръжка на

дамска кошничка бляскаво се издигаше над цялата улица. Всички спираха да гледат

дъгата. Вдигаха очи от скучната повърхност на земята, заглеждаха се нагоре, към

небето, кимаха с глави, весело се усмихваха, ахкаха от възхищение, подвикваха си

един на друг през улицата.

— Чудесна гледка.

— Вижте само какви цветове.

— Стълбът на стария Каупър нищо не е пред нея*.

[* Пред бръснарниците вместо фирма слагали пъстро боядисан по диагонал

стълб. — Б.пр.]

Внезапното, неочаквано очарование на това явление веселеше хората,

несъзнателно издигаше умовете им над отегчителното ежедневие на техния живот и

когато те отново поглеждаха надолу, образът на тази разкошна, искряща дъга

Страница 173

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

оставаше пред тях и ги вдъхновяваше за предстоящия ден.

От „Гербът на Уинтъновци“ всред тази ярка слънчева светлина излезе

Джеймс Броуди. Той не виждаше никаква дъга и вървеше със суров вид, с нахлупена

на очите шапка, с наведена глава, с ръце, мушнати дълбоко в страничните джобове; нищо не поглеждаше и при все че десетина погледа следяха стъпките му, не

поздравяваше никого. Вървеше с тежки, отмерени крачки по стръмната улица и

чувствуваше, че „те“ — тези дебнещи, любопитни свини — го гледат с жадни за

клюки очи, знаеше, макар и да ги отминаваше с презрение, че сега вниманието им е

устремено към него. От седмици насам му се струваше, че той и загиващият му

дюкян са в центъра на странното и неестествено внимание на града, че гражданите, някои от които познаваше, и други, които никога не беше виждал преди, нарочно

минаваха край дюкяна, за да надзърнат открито, любопитно, преднамерено през

вратата. Застанал вътре, в полумрака, на него му се струваше, че тези празни, любопитни погледи му се подиграват; той мислено крещеше: „Нека гледат, подли

свини! Нека ме зяпат, колкото си щат. Аз ще им поднеса една изненада, та да се

опулят!“ Дали се досещаха, питаше се Броуди с горчивина сега, както вървеше

нататък, че той е празнувал… че е отпразнувал последния ден на предприятието си?

Дали знаеха, че току-що с жестока подигравка е вдигал чаша след чаша за

собственото разорение? С мрачна усмивка Броуди си мислеше, че от днес спира да

бъде шапкар, че след малко ще излезе от кантората си за последен път и

безвъзвратно ще хлопне вратата подире си.

На другата страна на улицата Пакстън пошепна на съседа си:

— Гледай, гледай, бързо, ето го Броуди! — И двамата впериха очи в

мощната фигура на отсрещния тротоар. — Да, драги! Някак си ми е жал за него —

продължи Пакстън; — не му прилича много да фалира.

— Не — съгласи се другият. — На такъв човек не му подхожда да се разори.

— Въпреки цялата му сила и енергия — пак поде Пакстън — в него има нещо

безпомощно и объркано. Това е страхотен удар за него. Забелязваш ли как са му

увиснали рамената, сякаш носи тежък товар на гърба?

Съседът поклати глава:

— Аз виждам тази работа другояче. Сам е подготвил това от много, много

време насам. Ако има нещо, което не мога да понасям у този човек, то е неговата

черна, злобна гордост, която расте въпреки всичко. Тя е като болест, която все