Unknown - i 3e0c0223816db71f

озлоблението, разведри намръщеното му чело. Но този изблик на състрадание се

отнасяше до самия него. Той мислеше не за жена си, а за себе си, съчувствуваше

на себе си, съжаляваше Джеймс Броуди за сполетелите го тревоги.

— Да — тихо промърмори той, — добре, че се държиш като мъж при всички

тези несправедливости. Не са едно-две нещата, които трябва да понасяш. — С тези

думи той стана и се заизкачва горе толкова бавно и тежко, сякаш се катереше по

неустойчива бояджийска стълба; пред стаята на Мама се поспря, поизпъчи се и

влезе. Тя беше чула стъпките му и вече се обръщаше да го поздрави с умолителна, търсеща съчувствие усмивка.

— Прощавай, татко — веднага зашепна болната. — Много се мъчих да стана,

но нямах сили. Само да знаеш колко съжалявам, че ти създадох такива тревоги.

Дадоха ли ти хубава закуска?

Броуди като че я виждаше с нови очи: сега забеляза, че лицето и бе

мъртвешки бледо, че слепите й очи и бузите бяха хлътнали, че тялото й сякаш

изведнъж се беше смалило. Не знаеше какво да й каже. Толкова отдавна не беше се

обръщал към нея с блага дума, че езикът отказваше да му се подчинява и това

колебание го караше да се чувствува неловко, нелепо, глупаво. Движещият принцип

в живота му беше да насилва, да иска, да наказва, да бичува; той не можеше да

съчувствува. Броуди отчаяно гледаше жена си.

— Вярвам, че не ми се сърдиш, татко — плахо каза тя, неправилно

изтълкувала погледа му. — След един-два дена ще бъда на крака. Той казва, че

имам нужда само от малко почивка. Ще гледам да стана колкото може по-скоро, за

Страница 171

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

да не ти създавам неприятности.

— Не ти се сърдя, жено — дрезгаво рече Броуди. След като помълча, той

добави с усилие: — Лежи си спокойно, докато видим какво може да направи за тебе

доктор Лори.

Госпожа Броуди веднага трепна.

— О, не, не, татко! — извика тя. — Не го искам него! Доктор Ренуик ми

харесва толкова много и съм сигурна, че ще ме излекува! Толкова е добър и умен!

От неговото лекарство веднага ми олекна.

Броуди безсилно скърцаше със зъби, докато слушаше безкрайните й молби.

По-рано щеше просто да й наложи решението си и да я накара да го приеме ще не

ще, но сега, при новото положение, в което се намираше тя (пък и той), не знаеше

какво да каже. Беше твърдо решил да извика Лори, но с усилие промени отговора си

и възкликна:

— Е, ще видим! Ще видим как ще се чувствуваш.

Госпожа Броуди го гледаше с недоверие, с вътрешно убеждение, че ако той

й отнеме Ренуик, тя положително ще умре. Бе харесала спокойната увереност на

този лекар, бе се успокоила благодарение на необичайната му отзивчивост.

Подсъзнателно я привличаше към него и това, че той беше човекът, който бе гледал

дъщеря й; Ренуик вече беше й говорил за Мери и бе похвалил търпението и

твърдостта на нейното дете в изпитанията на една почти смъртоносна болест. Сега

тя мигновено долови, че мъжът й беше против желанието й, но знаеше, че не може

да спори с него и побърза да го умилостиви.

— Как ще си наредиш сега живота, Джеймс? — осмели се да го попита тя. —

За тебе трябва да се грижат. Всичко трябва да ти бъде наред.

— Аз ще се оправя — успя да изрече Броуди. — Старата няма да ме остави.

— Не! Не! — настояваше госпожа Броуди. — Цяла сутрин съм мислила и

премисляла. Аз трябва да стана колкото може по-скоро, но не бихме ли могли

междувременно да вземем някое момиче, което ще ти готви всичко, както ти го

обичаш? Бих могла да й разправя… да й разправя точно какво да прави… как да вари

бульона, както ти го харесваш, с какво да подправя кашата ти… и за

проветряването на фланелите ти, и…

Броуди я прекъсна с решително, нетърпящо възражение поклащане на глава.

Нима тя не можеше да разбере, че да държиш слугиня, струва пари? Да не би да

мислеше, че той е потънал в пари? Искаше да й каже нещо съкрушително, с което да

прекъсне глупавото й дърдорене. „Какво се е разприказвала, да не смята, че съм

безпомощно кърмаче? — питаше се той. — Да не мисли, че в тази къща нищо не става

без нея?“ Но знаеше, че отвори ли устата си да говори, пак ще се изпусне да й

даде някой груб отговор (не беше способен на изискани изрази) и затова стисна

устни и запази раздразнено мълчание.

Мама внимателно го наблюдаваше и насърчена от мълчанието му, боязливо се

чудеше дали бива да зачекне въпроса, който й тежеше на сърцето. Непривичната му