Unknown - i 3e0c0223816db71f

сдържаност й придаде смелост, тя дълбоко пое дъх и възкликна:

— Джеймс. В интереса на домакинството… Не бихме ли могли… не бихме ли

могли да повикаме обратно Мери?

Броуди отскочи от нея. Престореното му спокойствие не издържа, той

загуби самообладанието си и закрещя:

— Не! Няма да направя това! Аз те предупредих да не споменаваш името й.

Тя ще се върне тука само ако пълзи по целия път на колена. Аз да я моля да се

върне! Никога! Дори да си на смъртния си одър!

Последните думи прокънтяха в стаята като тръбен зов и в очите на Мама

бавно проблесна страх.

— Както искаш, Джеймс! — Тя трепереше. — Но много те моля да не

споменаваш тези ужасни думи. Не искам още да умра. Нали знаеш, че аз ще

оздравея. Аз скоро ще стана.

Нейният оптимизъм го вбесяваше. Той не си даваше сметка, че навикът на

половин живот беше вкоренил в нея чувството, че в негово присъствие трябва

винаги да проявява тази привидна бодрост, нито пък разбираше, че желанието да

оздравее идваше от вечно преследващия я подтик да изпълни измъчващите я

безбройни задължения.

— Докторът не каза нищо особено — продължи тя примирително, — освен че

съм имала някакво възпаление. Когато то мине, сигурна съм, че много скоро ще си

възстановя силите. Не понасям това лежане на легло. Трябва да мисля за толкова

много неща. — Тя се тревожеше за изплащането на своя дълг. — Разни дреболии, за

които никой освен мен няма да се погрижи — побърза да добави Мама, сякаш я беше

страх, че Броуди може да прочете мислите й.

Той мрачно гледаше жена си. Колкото повече омаловажаваше тя болестта си,

толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че няма да остане жива; колкото

повече говореше за бъдещето, толкова по-безнадеждно ставаше положението й в

неговите очи. Дали и пред лицето на смъртта щеше да бъде също тъй некадърна,

Страница 172

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

както е била пред лицето на живота? Той отчаяно търсеше някакви подходящи думи; какво можеше да каже на тази обречена, но нищо неподозираща жена?

Държането му започна да я озадачава. Отначало с благодарност бе решила,

че тихият му тон беше израз на снизхождение поради болестта й, малко по-друг

израз на същото чувство, което я караше да ходи на пръсти из цялата къща в онези

редки случаи, когато той боледуваше и тя трябваше да го гледа. Но нещо особено и

странно в погледа му започна да я безпокои и неочаквано тя го запита:

— Да не ти е казал докторът нещо за мене? Да не ти е казал нещо, което е

скрил от мен? Той като че ли много се забави долу, преди да си отиде.

Броуди я изгледа е тъп поглед. Човек би казал, че умът му възприема

въпроса й от далечно разстояние и го обсъжда бавно, отвлечено, без да може да

намери подходящ отговор.

— Кажи ми, вярно ли е, Джеймс? — уплашено извика болната. — Бих

предпочела да знам. Кажи ми! — Изражението на лицето й съвсем се промени,

държането й от спокойно и оптимистично стана развълнувано и тревожно.

Броуди беше дошъл в стаята без установено мнение как следваше да се

държи към нея. Той не изпитваше съчувствие, нямаше такт, а сега му липсваше и

находчивост, за да я излъже. Пред това слабо, белязано вече от смъртта същество

на леглото той се чувствуваше объркан, като попаднал в клопка, издебнат звяр.

Изведнъж той избухна.

— Пет пари не давам какво мисли той! — ненадейно за самия себе си грубо

каза Броуди. — Човек като него може да каже, че ще умреш и когато те заболи зъб.

Той нищо не разбира… По-малко от нищо. Нали ти казах, че ще извикам да те види

Лори. — Ядните му, неуместни думи я поразиха като гръм от ясно небе. Мама

мигновено разбра, разбра с ужасяваща увереност, че болестта й е смъртоносна. Тя

потрепера и було на страх се спусна пред очите й като неясен, призрачен

предвестник на сетното, непрозирно перде на смъртта…

— Значи, той ти каза, че ще умра? — изтръпна тя.

Броуди я изгледа свирепо, вбесен от положението, в което бе неволно

попаднал. Устните му забълваха гневни думи.

— Няма ли да спреш да дрънкаш за това говедо! — развика се той. — Като

те чуе, човек може да помисли, че е самият господ! Той не е всезнаещ! Ако той не

може да те излекува, в Ливънфорд има и други лекари! Има ли полза да вдигаш

толкова шум за тази работа?

— Разбирам. Сега разбирам — пошепна болната. — Няма вече да вдигам шум.

— Застинала неподвижно в леглото, госпожа Броуди устреми поглед към него и зад