Unknown - i 3e0c0223816db71f

Броуди, вбесен и объркан, остана да стои в хола. Той ядно свъси вежди,

нерешително потърка брадичката си, протегна ръка да затвори входната врата, но

през обидения му ум мина мисълта, че да затвори врата след Ренуик, би било почти

равно на самоунижение, и я остави отворена.

— Нека сам си затваря вратата — промърмори той. — Все едно, няма много

да се забави. Скоро ще си отиде, и то за последен път. — Броуди мрачно се

загледа през отворената врата в чакащия пред портата чудесен кабриолет на

доктора и намръщеният му, завистлив поглед се спря на стройните крака на коня, на мускулестите му плешки и пъргавата извита шия. Той можеше лесно да прецени

Страница 169

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

колко струваше това великолепно животно, здравата кола с ресори, гиздавата

ливрея на прислужника, та дори и контешки сложената на главата му шапка с

кокарда; това натрапващо се на погледа му благоденствие на доктора направо му

отравяше живота. Броуди рязко отмести погледа си и взе да крачи нагоре-надолу по

хола. „Няма ли най-после да слезе? — питаше се той. — Какво прави там толкова

време?“

Той нетърпеливо размишляваше за това, което сигурно ставаше горе, и се

гърчеше при мисълта за възможното естество на прегледа. Макар и да беше скъсал

половия живот с жена си във всяко отношение, макар и да я беше отблъснал по

най-позорен начин, мисълта, че я „закача“ (както наричаше това мислено) друг

мъж, го разяряваше. Макар че жена му беше стара, изтощена и съсипана, все пак тя

беше негова собственост, негова вещ, негово имущество. Никога вече нямаше да има

нужда от това имущество, никога нямаше да използува тази вещ, но въпреки това тя

трябваше да остане напълно и всеотдайно негова. Такъв бе неговият манталитет и

ако беше живял в друг век, положително щеше да убива всяка своя любовница, след

като й се наситеше, поради извратения си страх, че тя ще попадне в ръцете на

някой друг. И ето че и сега започнаха да го измъчват нелепи и гадни мисли…

— Бога ми! — провикна се Броуди. — Ако той не слезе, аз ще се кача горе!

Но не се качи! Нещо в студеното пренебрежение на Ренуик бе смразило

животинския му ум и макар че (разбира се!) никой не можеше да го уплаши, все пак

самообладанието в държането на доктора дотолкова го превъзхождаше душевно, че

той се чувствуваше по-малък и дори подчинен. Всеки по-развит и безстрашен ум

предизвикваше у него смътно, мрачно недоверие, нещо като прелюдия на омраза, на

разюздана антипатия, която отслабваше, причинявайки собственото му поражение, и

малкото количество разсъдък, което обикновено ръководеше неговите постъпки. Той

продължи да нервничи и да тъпче в хола и едва след като бе чакал цял половин

час, най-сетне чу Ренуик да се връща долу. Когато наблюдаваше лекаря бавно да

слиза по стълбите, той изпита неудържима нужда да изкаже гласно крайното си

неудоволствие.

— Нали казахте, че сте били уж зает? — изръмжа Броуди. — А се

разтакавате!

— Положително не беше прекалено дълго за последна визита — безстрастно

отвърна Ренуик.

— Е, какво й има? — сопна се Броуди. — Не се съмнявам, че сте й набивали

в главата какви ли не фантазии цялото това време.

— Което ме подсеща — несмутимо продължи докторът, без да обърне внимание

на прекъсването, — че трябва да се погрижите домашният ви лекар непременно да

дойде още утре. Ако желаете, аз мога да се свържа с него. Жена ви се нуждае от

непрестанни и неотстъпни грижи.

Броуди недоверчиво втренчи поглед в него, после пренебрежително се

изсмя.

— Няма ли нужда от болногледачка? — възкликна той.

— Вашата добра съпруга положително има нужда и от болногледачка. Разбира

се — спокойно добави Ренуик, — ако можете да си позволите това.

Броуди съзря в думите на доктора унизителен намек.

— Внимавайте — рече той. — Аз ви попитах какво й има.

— Напреднал, неизлечим рак на матката — бавно отговори Ренуик.

Броуди зяпна при тази ужасна дума.

— Рак! — повтори той. — Рак! — Въпреки желязното му самообладание бузите

му леко пребледняха, но той се мъчеше да се съвземе.

— Това е лъжа! — високо се провикна той. — Вие се мъчите да ми

отмъстите! Мъчите се да ме уплашите с тази проклета лъжа!

— Бих искал да е лъжа, но аз се уверих и за мене няма нито сянка от

съмнение, че диагнозата ми е правилна — тъжно каза Ренуик. — Нищо друго не може

да се прави за нещастницата, освен да се облекчават болките й… Тя никога вече не