Unknown - i 3e0c0223816db71f

Госпожа Броуди мълчаливо го наблюдаваше, докато той взе чантата си,

отвори я и извади малко шишенце, от което внимателно отмери няколко капки в една

чаша; след това, когато добави вода и се обърна пак към нея, тя сложи мършавата

си ръка на неговата и каза разчувствувана:

— Вие сте толкова добър към мене! Нищо чудно, че всички говорят за вас.

Мога само да ви благодаря, че бяхте толкова добър да дойдете при мене тази нощ: благодаря ви от все сърце!

— Хайде, изпийте това — промълви Ренуик и леко стисна сухите й,

загрубели пръсти. — Това е чудесно нещо за вас.

Мама пое чашата с безграничното доверие на малко дете, пресуши и тъмната

утайка, направи усилие да извика слаба, трагична усмивка на бледите си устни и

пошепна:

— Много беше горчиво, докторе. Трябва да е добро лекарство.

Докторът й отвърна с ободряваща усмивка.

— А сега си починете — заръча той. — Имате нужда от хубав, дълъг сън. —

И без да отпусне ръката й, отново седна до нея и зачака приспивното да окаже

своето действие. Присъствието му повдигаше самочувствието й с благотворното си

магнетично влияние; талисманът, който стискаше с пръстите си, сякаш се боеше да

го изпусне, я успокояваше; от време на време очите й се отваряха да го погледнат

с благодарност. Сетне зениците й бавно се стесниха, напрегнатите черти на лицето

се отпуснаха и тя сънливо промърмори:

— Господ да ви благослови, докторе. Вие спасихте живота на моята Мери и

пак вие ще излекувате и мен. Елате при мене пак… моля. — След това тя заспа.

Ренуик бавно освободи ръката си от нейните сега отпуснати пръсти, прибра

всичко в чантата си и прав загледа спящата. Защитното було на успокояваща

жизнерадост бе изчезнало от неговото лице и сега то бе омрачено от печална

увереност, примесена със загрижено човешко съчувствие. За миг той остана

неподвижен, после зави болната по-топло с юргана, намали газа и излезе от

стаята.

В дъното на стълбището го чакаше Мат и бледото му уплашено лице

светлееше с белезникавата нездрава бледост на луната.

— Как е тя? — запита той полугласно. — По-добре ли е?

— Сега няма болки и спи — отговори Ренуик. — От това майка ви имаше

най-голяма нужда. — Той погледна Мат право в очите, като се чудеше дали може да

му каже всичко.

— Къде е баща ви? — най-после попита той. — Струва ми се, че трябва да

го видя.

Погледът на Мат посърна, подпухналите му очи се наведоха, той гузно се

раздвижи и пошепна:

— Татко спи. Не ми се иска да го безпокоя. Не! По-добре е да не го

будим. Няма да има никаква полза.

Лицето на Ренуик придоби сурово изражение пред жалкия поглед на Матю.

„Що за къща е това? — питаше се той. — И що за хора? Майката, синът, дори и това

нещастно дете Мери, всички треперят пред единственото всемогъщо същество, пред

господаря на къщата, пред този свиреп Броуди.“

— Не зная дали ще е желателно за мен да продължа лекуването на този

случай — най-после каза той, като студено подчертаваше всяка дума, — но можете

да кажете на баща си, че ще дойда да поговоря с него утре.

— Искате да кажете, че още дълго ще е болна? — измънка Матю.

— Не повече от шест месеца.

— Колко дълго! — бавно изрече Мат. — Тя гледа цялата къща. Как ще се

справим без нея?

— Ще трябва да се справите — сурово промълви докторът. — Крайно време е

да се научите.

— В какъв смисъл? — тъпо запита Матю.

Страница 165

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Майка ви умира от неизлечим вътрешен рак. Тя никога вече не ще стане

от леглото си. След шест месеца тя ще е в гроба.

Мат залитна, сякаш Ренуик беше го ударил; загубил сили, той седна на

стъпалата. Мама умира! Само преди пет часа беше го заобиколила с грижите си,

беше му поднесла вкусно ядене, сготвено от собствените й ръце, а сега лежеше

безсилна на легло, от което никога не щеше да стане! Оборил глава на ръцете си, той не забеляза излизането на лекаря, нито чу звука на затварящата се врата.

Сломен от скръб и угризения на съвестта, Мат гледаше не напред, а назад; под

натиска на спомените мислите му преброждаха целия му живот; съживилите се

възпоминания блуждаеха по всичките пътеки на миналото. Той усещаше нежното

поглаждане на нейните ръце, милувката на бузата й, докосването на устните й до

неговото чело. Виждаше я да влиза в стаята му, когато той капризно се търкаляше

на леглото, чуваше я да казва, за да го предразположи: „Ето нещо вкусничко за