Unknown - i 3e0c0223816db71f

намери доктор. Измъчен и изтощен, той съзна, че не ще може да продължи пеша чак

до Ноксхил, за да повика сър Лори. Беше твърде далеч. Внезапно си спомни, че в

едно от обемистите си писма Мама бе споменала някой си д-р Ренуик, който живеел

на Уелхол Роуд и както му се струваше, беше се отзовала благоприятно за него. С

тази мисъл Мат сви наляво при железопътния мост, принуди изнуреното си тяло да

положи още малко усилия и за свое облекчение видя червен фенер пред една от

тъмните къщи на пътя.

Задъхан, той спря пред вратата, объркано затърси нощния звънец, намери

го и дръпна дръжката с цялата стремителност на своя насъбран страх. Дръпна я тъй

силно, че както стоеше на улицата, чу продължителен звън вътре в смълчаната

къща; след няколко мига над главата му се отвори прозорец и се подадоха главата

и раменете на някакъв мъж.

— Какво има? — обади се над него рязък глас.

— Трябва да дойдете веднага, докторе! — извини Мат с извито нагоре,

слабо белеещо в мрака разтревожено лице. — Майка ми е болна! Стана й много зле!

— От какво е болна? — запита Ренуик.

— Не мога да ви кажа, докторе — възкликна Матю с пресеклив глас. — Аз

въобще не знаех нищо, докато не й прилоша. О! Тя има страхотни болки! Елате

веднага!

— Къде е това? — попита примирено Ренуик. Той не виждаше положението в

същата изключителна и крайна тревожна светлина както Матю; за него това беше

само една нощна визита, която можеше да се окаже сериозен или незначителен

случай, един от често повтарящите се, дразнещи моменти в работата му —

лишаването от хубава нощна почивка.

— Ние се казваме Броуди, докторе. Положително знаете къщата на края на

Дарок Роуд.

— Броуди! — възкликна докторът; после, след кратко мълчание, каза с

променен, въпросителен тон: — Защо идвате при мене? Майка ви не е моя пациентка.

— Ах! Откъде да зная всичко това — трескаво извика Матю. — На нея й

трябва лекар! Вие трябва да дойдете — тя толкова страда! Аз ви моля да дойдете!

Това е въпрос на живот или смърт!

Ренуик не беше същият както преди две години; сега той беше човек,

комуто успехът позволяваше да избира, да отказва на пациенти, които не желаеше

да лекува, но не можа да устои на тази молба.

— Добре, ще дойда — отсече той. — Вървете напред. Аз ще дойда след

няколко минути.

Матю въздъхна с облекчение, изсипа куп несвързани благодарности към

затворилия се вече прозорец, обърна се и забърза към дома. Въпреки всичко,

когато стигна пред къщата, достраша го да влезе сам и както не беше достатъчно

облечен, остана да трепери отвън, обзет от чувството, че трябва да дочака

лекаря, за да има смелост да влезе. При все че беше закопчал дрехата си догоре и

току се загръщаше с нея, студеният нощен въздух го пронизваше като с нож, но

страхът, че може да направи някое ужасно откритие, че не е изключено да намери

Мама да лежи безжизнена на неговото легло, го караше да стои нерешително пред

Страница 163

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

портата и да трепери от студ и ужас. Обаче не стана нужда да чака дълго, защото

скоро на завоя на пътя се показаха жълтите петна на два фенера на кабриолет и с

приближаването си заблестяха по-ярко. Най-после те извиха към края на пътя и

спряха, осветили Мат с целия си блясък, а от тъмнината зад тях бодро прозвуча

гласът на Ренуик:

— Защо не сте влезли? Голяма глупост е да стоите така, след като сте

тичали. Можете да настинете смъртоносно, като висите така целият изпотен. — Той

скочи от кабриолета и от непроницаемия мрак влезе в кръга на светлината. — Хей, човече! — неочаквано рече той. — Какво ви има на главата? Ударил ли ви е някой?

— Не! — запъна се объркано Матю. — Аз… аз паднах.

— Лошо сте се ударили — бавно отговори Ренуик с отправен към него

въпросителен поглед; въпреки всичко той не каза нищо повече, а само направи

движение с чантата, която държеше в ръка, за да подкани Матю да влязат.

Влязоха. Тишината, и мракът веднага ги погълнаха.

— За бога, запалете светлината — ядосано се сопна Ренуик. Колкото

по-дълго беше с Матю, толкова по-ясно преценяваше и осъждаше с присъщата си

проницателност неговото малодушие и нерешителност. — Не можахте ли да се

погрижите за всичко това, преди да дойда? Трябва да се овладеете, ако искате да

помогнете на майка си.

— Не се безпокойте — пошепна Матю. — Имам кибрит в джоба. — С трепереща