Unknown - i 3e0c0223816db71f

престорена благост и изръмжа със сатанински глас: — Беше ли ти по вкуса, питам

те?

— Не зная. Не мога да кажа — изхленчи Матю, разбрал, че какъвто и

отговор да даде сега, все ще е крив.

Броуди замислено кимна с глава.

— Да, това е съвсем вярно! Аз не ти дадох достатъчно време да разбереш.

Колко жалко, че влязох толкова рано. Можеше да ви оставя още десетина минутки

насаме. — Той нарочно разпалваше въображението си на тая болна тема с мрачен, неосъзнат садизъм и знаеше само, че колкото повече измъчва себе си, толкова

повече терзае сина си. Колкото по-ясно виждаше как умът на сина му болезнено се

бунтува при спомена за доскорошните похотливи чувства, толкова повече му

натрапваше тези отблъскващи мисли.

— Е-хей — продължаваше той, — не можех да не се възхитя от смелостта и

силата, с която я беше притиснал, при все че тя надали би отказала нещо на такъв

галантен кавалер като тебе. Както я беше хванал, човек можеше да си помисли, че

се бориш с мъж.

Матю не можа да издържи повече. Издръжливостта му стигна крайния си

предел, той захлупи на масата главата си, която се пръскаше от ударите на

стотици чукове, избухна в безсилен плач и извика:

— Татко, убий ме, ако искаш. Все ми е едно. Убит ме и толкова, но, за

бога, остави ме на мира.

Слисан, Броуди го изгледа с яростно раздразнение; надеждата му да успее

с гаврите да накара сина си още веднъж да се нахвърли сляпо върху му, та да може

да изпита насладата да го просне безчувствен на пода, не се сбъдна. Той разбра, че Матю бе твърде слаб, твърде съсипан, твърде жалък в нещастието си, за да може

да го предизвика за ново избухване, и внезапен изблик на мъчителна обида го

накара да се наведе напред и да му удари страхотна плесница:

Страница 160

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— На ти тогава, тъпоглав лигльо! — високо кресна той. — Ти нямаш смелост

дори колкото една овца. — Цялата изтънченост на неговия гняв, насмешките,

сарказмът, иронията изчезнаха и на тяхно място се надигна и преля ярост, подобна

на бушуващо море, лицето му потъмя от развилнелия се бяс, както черни облаци

помрачават бурно небе. — Ти посегна на моя жена! Ти вдигна ръка срещу мене!

Срещу мене!

Мат вдигна към баща си жалък, умоляващ поглед.

— Не ме гледай! — изрева Броуди, сякаш синът му бе извършил

светотатство. — Ти не си достоен да вдигнеш очите си по-високо от обувките ми.

Не мога да те гледам, без да ми се доще да те заплювам. На, на, на! — При вейка

дума той бъхтеше главата на Матю като празна бъчва и я удряше о масата. — Боже!

— възкликна той с погнуса. — Какво представляваш ти! Главата ти кънти като

празен тъпан. Нима трябва да се напиеш, за да имаш смелост да се защищаваш? Нима

в кръвта ти няма нито капчица гордост? Нима не се гордееш с името, което си

наследил от мене? — После, стигнал върха на своята ярост, внезапно той сграбчи

Мат за рамото, вдигна го като разнебитена марионетка и го накара да се изправи.

— Защо ли си хабя времето с тебе тука? Да вървим у дома! — кресна той. — Ще те

заведа у дома. Трябва да те измъкна от тази развратна къща и да те заведа здрав

и читав при майка ти. Това съвсем не е подходящо място за сина на такава

благочестива жена. — Броуди хвана Мат под ръка, опря залитащото му,

полубезчувствено тяло на своето, хвърли на масата пари и нахлупи шапката на

главата на сина си. — Знаеш ли да пееш? — извика той, след като извлече Мат на

дрезгавата безлюдна улица. — Можем да си попеем двамата на път към дома.

Двамата, ти и аз, да покажем на хората какви приятели сме с теб. Пей, куче! —

заплаши го той и до болка му изви ръката. — Пей или ще те убия!

— Какво… какво да пея? — откликна се задъханият, измъчен глас на сина

му.

— Каквото искаш. Пей някой черковен химн. Да! — Броуди злобно се зарадва

на хрумването си. — Това е много подходящо. Ти току-що насмалко не уби баща си…

Трябва да славословиш господа и да му благодариш. Я запей „Всички люде“*, моето

голямо, храбро момче. Започвай! — заповяда той.

[* Стотният псалом на Давида, преработен като черковен химн. — Б.пр.]

— „Всички люде по земята“ — с треперещ глас подхвана Мат.

— По-високо! По-бързо! — закрещя Броуди. — По-мъжествено! С повечко

сърце! Представи си, че сега излизаш от молитвено събрание. — Той го поведе,

като го подкрепяше, влачеше, подпираше го, когато Мат залиташе по неравната

улица, тактуваше и от време на време подемаше припева с богохулствена гавра.