Unknown - i 3e0c0223816db71f

тяло пред него. — Ти се опита да убиеш собствения си баща! — Докато стоеше така, някой бясно зачука на вратата, в стаята разтреперана се втурна хазайката и

безобразното й лице стана още по-страшно, когато очите й се спряха на пистолета

и на безжизнената фигура на пода.

— Боже мой! — изпъшка тя. — Да не сте… да не сте застреляли собствения

си син?

Броуди притисна носната си кърпа към разкървавеното си и опърлено сляпо

око, лицето му остана неподвижно, гърдите му болезнено се вдигаха.

— Остави ни — заповяда той, без да отмести поглед от Матю. — Не, той се

опита да убие мен.

— Значи, той е стрелял по вас — извика жената и закърши ръце. — Знаех,

че нищо хубаво няма да излезе, като се намъкна тука насила. Пък и този пистолет

вдигна такъв шум!

— Махай се оттука! — заповяда й грубо Броуди. — Махай се, че ще се

вдигне още шум… щом само за това те е грижа.

— Да не направите нещо необмислено — умоляваше го тя. — Не забравяйте

името на къщата.

— Махай се по дяволите със своята къща! Тя и без това има лошо име —

закрещя Броуди и я стрелна със свирепия си поглед. — Не разбра ли, че малко

остана да умра! — Той я сграбчи за рамото и избута от стаята. След като затвори

Страница 158

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вратата подире й, Броуди се обърна и отново мрачно се загледа в проснатата

фигура на сина си, после се приближи, застана над нея и я побутна с крак…

— Ти щеше да убиеш баща си — промърмори той. — Бога ми, ще ти платя за

това! — Той бавно отиде при масата, седна, скръсти ръце на гърдите и търпеливо

зачака Матю да се свести.

В течение на пет минути в стаята беше съвършено тихо, ако не се смяташе

бавното цъкане на закачения на стената часовник или падането на някоя главня в

огнището; после внезапно Мат изпъшка и се размърда. Стиснал глава с двете си

ръце, с все още шуртяща кръв от носа, той се помъчи да седне, но не успя и със

слаб болезнен стон пак се отпусна на пода. Полученият удар за малко не му счупи

черепа и сега му беше лошо от сътресение на мозъка. Той още не съзнаваше

присъствието на баща си, понеже стаята се въртеше пред очите му и ужасно му се

гадеше. Изведнъж страшно му се повдигна, той хлъцна и след това повърна. Гадното

съдържание на претоварения му стомах рукна от устата и отвратително се размеси с

локвата кръв на пода. Имаше вид като че ли няма да спре да бълва, сякаш

гърчещите тялото му напъни щяха да го убият, но най-после спря и след като

полежа безсилно на едната си страна, стана и замаян се довлече до един стол край

масата. Лицето му беше бледо и омазано с кръв, очите — изцъклени и подпухнали, но колкото малко и да виждаше, той съзря баща си и тъпо се вторачи в него.

— Още си тука, както виждаш — тихо пошепна Броуди, — и аз също съм тук.

— Той изрече последните думи бавно и натъртено и притегли своя стол по-близо до

стола на сина си. — Съвсем самички сме в тази стая. Това е чудесно, нали? За

мене е рядко удоволствие да бъда ей така с тебе и да те виждам толкова близо до

мен. — Той замълча за миг, сетне изръмжа: — Скъпата ти майка щеше много да те

хареса, ако можеше да те види сега. Видът на лицето ти щеше да изпълни нейното

сърце с радост! Тези модни дрехи, по които си изрисувал с бълвочи такъв чудесен

нов десен, щяха направо да я очароват! Големият й, прекрасен син!

Матю не беше в състояние да говори, но това и не се искаше от него;

Броуди вдигна пистолета, започна нарочно да си играе с него пред уплашения

поглед на сина си и продължи да говори с по-сдържан и замислен тон:

— Е-хей, като те гледам такъв, не мога да се начудя, че твар като тебе е

имала смелостта да се опита да ме убие. Ти си такава дребна въшка! Но макар и да

не ми се иска да ми забият куршум в мозъка, в известно отношение е жалко, че не

сполучи. Щеше толкова хубаво да танцуваш на бесилката и да се люшкаш от една

страна на друга с въже на жълтия си врат.

Матю, вече съвсем изтрезнял, обърна своето мъртвешко, жалко лице към

баща си и подчинявайки се на инстинктивния си подтик да избяга, направи слаб

опит да стане и да се измъкне от стаята.

— Стой на мястото си, псе такова! — кипна Броуди. — Да не мислиш, че съм

свършил с тебе? Ще си отидеш, когато аз поискам, а има и известна вероятност

въобще да не си отидеш.

— Аз не бях на себе си, татко — пошепна Матю. — Аз не знаех какво върша…

аз бях пиян.

— Значи, пийваш си по някоя чашка, а? — злобно му подхвърли бащата. — Я