Unknown - i 3e0c0223816db71f

Те вървяха по тесния „Канал“ към къщи и думите на химна звучно кънтяха в

тишината на неподвижния въздух. Все по-глухо отекваха стъпките им и все по-глухо

долиташе песента, докато най-после и сетният замиращ шепот се загуби в мирния

мрак на нощта.

>>

X

Госпожа Броуди лежеше на тънкия сламеник в тясното си легло, заобиколена

от тъмнината на стаята си и от безмълвието на къщата. Неси и баба Броуди спяха, но откакто Агнес беше си отишла, тя лежеше будна и напрегнато се вслушваше да

чуе завръщането на Мат. След удара, преживян рано вечерта, умът й беше празен и

тъпото й вцепенение не й позволяваше да мисли, но докато чакаше, тя страдаше

физически. Старата остра болка я измъчваше пак! Мама се въртеше ту на една

страна, ту на друга, опитваше ту едно положение, ту друго в усилието си да

облекчи пронизващите я пристъпи на болка, които се стрелкаха по цялата дължина

на тялото. Краката й бяха студени, а горещите ръце непрекъснато се движеха по

изтърканата повърхност на парцаления юрган, с които беше завита. Пръстите й

несъзнателно опипваха всяко пришито парче, сякаш тя, без сама да си дава сметка, проследяваше работата, извършена от нейната игла. Госпожа Броуди смътно копнееше

за грейката, която да изтегли кръвта, приляла в натежалата й глава, към ледените

изтръпнали крака, но беше твърде отпаднала, за да се помръдне, а освен това

някакъв неясен страх не й позволяваше да напусне сигурното убежище на стаята си, боеше се от вероятността да я сполети някакво ново нещастие, да не би на

стълбището да я чака някое друго ужасно изпитание.

Секундите с бавно цъкане преминаваха в минути, минутите мудно се

провличаха в часове и ето че в спокойствието на нощта госпожа Броуди чу слабото

далечно биене на градския часовник, когато той отброи дванадесет едва доловими

удара. Всъщност беше започнал нов ден и скоро тя трябваше да се изправи пред

унилата върволица на дневните часове и всичко онова, което щеше да й донесе

новата зора. Но нейните мисли не следваха този път. Когато разбра колко е часът, тя само промърмори: „Закъснял е! И двамата са ужасно закъснели!“ С песимизма, Страница 161

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

присъщ на един сломен дух, тя прерови бездната на печатните възможности до

най-неизмеримите й дълбочини и съкрушена, се чудеше дали Мат не се е сблъскал в

града с баща си. Непредвидените обстоятелства, които биха могли да възникнат от

такава случайна среща, я караха да трепери дори както лежеше отпусната на

леглото.

Най-после, когато тревогата й стана съвсем непоносима, тя чу крачки

вънка на пътя. На госпожа Броуди отчаяно се искаше да се спусне към прозореца, да се опита да прониже мрака с погледа си, но не можеше да си позволи това

усилие и бе принудена да лежи неподвижно и да чака с трепетен страх щракането на

бравата на входната врата. Ето, тя чу този звук, ала с отварянето на вратата

безпокойството й порасна, защото веднага позна високия, креслив глас на мъжа си, присмехулен, заповеднически, нетърпящ възражение, и в отговор — плахия, смирен

глас на сина й. Тя чу мудното движение на тежко тяло, което шумно се качваше по

стълбите, и провлечените стъпки на друго, по-леко, по-отпуснато и по-грохнало, подир него. На площадката пред нейната стая мъжът й рече с висок, заплашителен

глас:

— Махай се сега в колибата си, куче! Утре сутрин ще се разправя с тебе с

нови сили.

Отговор не последва, чуха се само залитащи крачки и силно хлопване на

врата. Къщата бе отново завладяна от тишина, нарушавана само от случайни звуци, долитащи от стаята на Броуди; скърцане на пода, тътрене на стол, тропот на

захвърлени обувки, с хриптене на пружините, когато той се отпусна с цялата си

тежест на леглото. След този сетен звук ненарушимата тишина отново напълно

обгърна къщата.

Безпомощното й положение като че изостряше схватливостта на Мама и

прилагаше добавъчна сила на интуицията й. Госпожа Броуди разбра, че

възможността, от която се бе страхувала, се е сбъднала и че отгоре на това

някакво гибелно нещастие е сполетяло сина й. Последното обстоятелство тя веднага

долови от тътренето на заплитащите му се крака и безнадеждната немощ в гласа му, но сега въображението й се развилня и започна да изпълва скования покой на нощта

с тревожни звуци. Стори й се, че чува някого да плаче. Тя се запита дали това бе

лекият полъх на вятъра вън, или наистина бяха приглушените ридания на нейния