Unknown - i 3e0c0223816db71f

син? Ако това беше Мат, до каква ли необмислена постъпка можеше да го докара

такова отчаяние? Представи си го, заблуденото, но все пак любимо дете, да

обмисля някой безразсъден начин за самоунищожение. Незабавно риданията се

превърнаха в тиха печална музика, която се лееше с настойчивостта на погребално

песнопение. Госпожа Броуди се помъчи с всички сили да заспи, но не можа. В

несигурното състояние на ума й, блуждаещ между действителността и сънищата, това

ридание я заливаше, както сиви вълни заливат изоставен бряг под отчаяния

безутешен писък на морски птици. Тя виждаше проливен дъжд и под него пресни,

мокри буци току-що разкопана глина, груба дъсчена катафалка, на която стои жълт

ковчег; виждаше как спускат ковчега и как тежки, лепкави буци пръст започват да

падат отгоре му. Със сподавен вик Мама се обърна по гръб. Жесток пристъп на

телесно страдание изведнъж разпръсна полусъзнателните й видения. Терзаещата

болка, която беше я прерязвала от време на време преди, сега я връхлетя с

яростна и неотслабваща упоритост. Беше непоносимо. Досега тази особена болка, макар и ужасно силна, винаги бе краткотрайна, но сега терзанието не прекъсваше.

То й се видя далече по-лошо от родилни мъки и в ума й проблесна мисълта, че

страда тъй ужасно, понеже не беше защитила дъщеря си и беше допуснала

безразсъдното й изгонване в бурята, тъкмо преди да роди. Струваше й се, че

омаломощеното й сърце се къса на парчета от зашеметяващия напор на болката.

— О, боже! — зашепна тя. — Избави ме! Не мога да понасям повече!

Но болката не я остави, а се засили още, докато не можеше да издържи

повече; с безумно усилие госпожа Броуди се изправи на крака и се загърна

по-плътно с дългата си нощница. Тя се олюляваше на всяка крачка, но страданието

я караше да върви напред; довлече се боса до стаята на сина си и, кажи-речи,

падна на леглото му.

— Мат — задъхваше се тя, — пак имам болки. Не спират… Тичай… тичай за

доктор. Тичай бързо, синко!

Матю едва бе заспал и сега седна в леглото, стреснат от появяването на

туй ново, ужасяващо видение; той страшно се уплаши от майка си, понеже можеше да

различи само някаква дълга бяла фигура, просната напреко на кревата му.

— Какво има? — извика той. — Какво искаш от мене? — После, когато смътно

осъзна, че майка му е болна, възкликна: — Какво ти има, Мама?

Госпожа Броуди едва дишаше.

— Умирам. За бога, Мат… доктор! Няма да остана жива от тази болка! Тя ще

ме довърши, ако не побързаш!

Мат скочи от леглото, главата му беше още замаяна под влияние на

неотдавнашните собствени изживявания, страстно разкаяние обзе и без това

Страница 162

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сломения му вече дух и той пак се превърна в уплашено, измъчвано от съвестта

момче.

— Аз ли съм виновен, Мама? — захленчи той. — Затова, че ти взех парите?

Няма вече да го правя. И часовника ще ти откупя. Ще бъда добро момче!

Госпожа Броуди едва ли го чу, беше й толкова зле, че надали можеше да

разбере думите му.

— Тичай бързо! — стенеше тя. — Не мога да издържа повече!

— Отивам! Отивам! — възкликна Мат сломен от самоунижение. С бясна

бързина той намъкна панталоните си, навлече сакото, сложи си обувките, спусна се

бегом по стълбите и изскочи на улицата. С големи, несигурни крачки Мат тичаше по

средата на улицата, а вятърът, който образуваше с движението си, вдигаше

сплъстената коса от посинялото му подпухнало чело.

— О, боже! — шепнеше той бежешком. — Нима сега ще убия и майка си?

Грешката е у мене. Аз съм виновният. Лошо постъпих към нея.

В покрусата, последвала пиянството, той смяташе себе си отговорен във

всяко отношение за внезапното заболяване на майка си и разтърсван от сълзливи

гърчове, гласно молеше бога и редеше безумни, несвързани обещания да се поправи

и да изкупи грешката си, само и само господ да му запази Мама. Той тичаше с

отметната назад глава, с притиснати към страните лакти, с риза, разтворена на

тежко дишащите гърди, с развяваща се незакопчана горна дреха, тичаше като

престъпник, бягащ от правосъдието, движен единствено от стремежа да се спаси.

Въпреки неясното си намерение да стигне града, отначало, поради отчаянието и

объркаността на мислите си, той нямаше определена цел, но сега, когато започна

да поема дъх с къси, безсилни пъшкания и усети бодежи в страната си, което го

накара да разбере, че не може да тича повече, Мат се замисли как по-скоро да