Unknown - i 3e0c0223816db71f

го доведе пак при нея.

Видението на неговото завръщане витаеше пред нея, заслепяваше я с

близостта си и въпреки това, когато погледна безцелно през прозореца и най-сетне

си даде сметка, че пред портата е спрял натоварен с багаж файтон, челото й се

набръчка от съмнение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това не можеше да

бъде Мат… нейното момче… родният й син… И все пак, като по чудо, това беше той, завърнал се най-сетне при нея; той слизаше от файтона нехайно, сякаш не беше

пропътувал три хиляди мили по море и суша, за да дойде при нея. С внезапен вик

Мама се повдигна, стъпи на крака, изтича презглава навън и беше го стиснала в

прегръдките си, кажи-речи, преди той да слезе от файтона.

— Мат! — задъхваше се тя, омаломощена от напиращите си чувства. — О,

Страница 133

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Мат!

Той се дръпна малко назад, недоволен.

— По-спокойно, Мама! Полека! Още малко и ще ме удушиш.

— О! Мат! Милото ми момче! — шепнеше тя. — Най-после се върна при мене!

— Стига, Мама! — извика Мат. — Не ме заливай със сълзи. Аз съм свикнал

на сух климат. Хайде, стига новата ми вратовръзка не е носна кърпа!

При тези възражения тя най-после го пусна от прегръдката си, но не

искаше да го остави съвсем и вкопчила се с обич в неговия ръкав, сякаш се боеше, че може да го загуби отново, горещо възкликна:

— Просто не мога да повярвам, че си отново при мене, синко. Уморените ми

очи се радват да те видят, защото аз мислех за тебе в момента, когато пристигна.

Ти много, много ми липсваше!

— Е, ето че сме си пак тука, старо — присмя й се той; — пак в същия стар

Ливънфорд, в същата стара бащина къща, при същата стара Мама!

Госпожа Броуди го погледна с безкрайна обич. Всичко тук можеше да е

същото, но той беше се променил, беше съвършено различен от незрелия младеж,

който я бе напуснал едва преди две години.

— Божичко! Мат! — извика тя. — Изглеждаш толкова елегантен! Има в тебе

нещо, от което просто ми се спира дъхът. Сега си вече мъж, синко!

— Вярно — съгласи се Мат, разглеждайки всичко наоколо си освен нея. — Аз

понаучих някои и други неща, откакто се разделихме. Скоро ще им покажа в това

старо градче какво се нарича вкус. Дявол да го вземе, колко дребно ми се вижда

всичко тука, като го сравня с това, на което съм свикнал! — След това той извика

на файтонджията със заповеднически тон:

— Внес багажа ми, _джилде_*!

[* Бързо. — Б.пр.]

Майката с гордост забеляза, че той, който беше заминал с едно малко,

обковано с пиринч сандъче, сега се връщаше с безбройно много чанти и куфари; пък

и можеше ли той в онзи паметен ден, когато тя го остави да изпърполи изпод

нейните крила, да се обърне към някои файтонджия с тон на такова властно

пренебрежение? Тя не можа да се въздържи и да не изкаже изпълненото си с любов

възхищение от промяната, докато влизаше подир високомерния си син в хола.

— Ах, това не е нищо! — нехайно възкликна Матю. — Там свикнах да имам

цяла свита слуги — черни, нали знаеш? И човек така свиква да ги командува

насам-натам, че няма нищо трудно да накараш да потича този стар _гари валла_*.

Само че трябва да му се плати, Мама, нали! Случайно нямам дребни пари в момента.

— Целият му вид изразяваше чувството, че стои по-високо от задължението да плати

на някакъв си файтонджия и с последен снизходителен поглед той се обърна и влезе

в къщата. Мама изтича да си вземе портмонето и веднага уреди сметката, а когато

се върна и грижливо затвори вратата, да не би внезапно отново да й отнемат сина, купчината куфари в хола я зарадва, в сърцето й от щастие звучаха думите:

[* Файтонджия. — Б.пр.]

„Върнал се е! Мат се е върнал завинаги!“

Намери го в кухнята, където се беше излегнал в креслото с протегнати

напред крака, с ръце, увиснали от облегалките, с лъхаща от цялата му поза

великосветска скука.

— Много уморително пътуване! — промърмори Мат, без да си помръдне

главата. — Намирам, че влаковете тук са много шумни. Просто дяволски те заболява

главата:

— Почини си… почини си тогава, момчето ми — възкликна Мама. — Сега си у

дома и това е най-важното. — Тя замълча, понеже искаше да каже толкова много

неща, че не знаеше откъде да започне, а от друга страна разбираше, че не може да

си позволи да задоволява себичното си любопитство, преди да възстанови силите му

с някоя хубава закуска, приготвена от собствените й любещи ръце.